Текстът, пожален от пламъците, се радваше на необикновена почит; всички, които го четяха и препрочитаха в онази отдалечена провинция, напълно забравиха, че авторът е изложил това учение единствено с цел да го опровергае по-обосновано. Един век по-късно Аврелиан, наместник на Аквилея171, научи, че край дунавските брегове новосъздадената секта на монотоните (наречени още анулари172) проповядвала, че историята е кръг и следователно всичко, което е на тоя свят, вече е било и пак ще бъде. В планините Кръстът бил изместен от Колелото и Змията173.
Всички били обзети от страх, ала се утешавали с мълвата, че Йоан Панонски, който си спечелил слава с един трактат за седмия атрибут на Бога, щял да обори тази гнусна ерес.
Аврелиан се опечали от тези вести и най-вече от последната. Добре знаеше, че в богословската наука всяка новост е застрашителна; после разсъди, че идеята за цикличното време е твърде необичайна, твърде чудата, за да породи сериозна опасност. (Истинска заплаха за нас са само онези ереси, които могат да се сбъркат с ортодоксалната вяра.) Повече го огорчи намесата — направо казано, натрапването — на Йоан Панонски. Преди две години с многословното си писание „De septima affectione Dei sive de aeternitate“174. Йоан бе обсебил една тема от сферата на Аврелиан; сега, сякаш едничък той бе сведущ по въпроса за времето, се канеше да вкара в правия път ануларите — навярно с прокрустови доводи, с противоотрови, по-страховити от отровата на Змията… Същата нощ Аврелиан прелисти стария диалог на Плутарх за упадъка на оракулите; в двайсет и деветия параграф попадна на една присмехулна забележка против стоиците, които отстояват идеята за съществуването на безкраен кръговрат от светове с безброй слънца, луни, Аполоновци, Диани и Посейдони. Тази находка му се стори благоприятно знамение; реши да изпревари Йоан Панонски, като сам обори ереста на Колелото.
Има мъже, които се стремят да спечелят любовта на някоя жена, за да я забравят, за да я прогонят от мислите си; така и Аврелиан искаше да надмине Йоан Панонски — не за да му навреди, а само за да се изцери от ненавистта си към него. Наистина успя да забрави озлоблението си, укротен от самия труд, от съчиняването на силогизми и от измислянето на хули, от всичките тия nego и autem, и nequaquam175. Изгради огромни и твърде заплетени периоди, утежнени с вметнати изречения, където небрежният изказ и лошата граматика сякаш служеха да изразят презрение. Така превърна какофонията в инструмент. Предвиди, че Йоан ще разгроми ануларите с пророческа сериозност; за да избегне съвпадението, избра подигравката. Августин бе писал, че Иисус е правият път, който ни избавя от кръговия лабиринт, където бродят заблудените безбожници; с умишлена тривиалност Аврелиан ги сравни с Иксион176, с черния дроб на Прометей, със Сизиф, с онзи тавански цар, видял две слънца177, с пелтеченето, с папагали, с огледала, с ехо, с мулета, въртящи долап, с двуроги силогизми. (Езическите сказания се бяха запазили, но вече се свеждаха само до някакви украшения.)
Като всеки притежател на библиотека и Аврелиан се чувстваше виновен, че не я познава от край до край; тази полемика му помогна да изпълни дълга си към много книги, които сякаш го укоряваха за нехайството му. Така успя да вмъкне един пасаж от труда на Ориген „De principiis“178, където се отричат идеята, че Юда Искариотски отново ще продаде Господа, а Павел отново ще види мъченическата смърт на Стефан в Йерусалим, и един пасаж от „Academica priora“179 на Цицерон — там последният взима на подбив онези, които си въобразяват, че докато той беседва с Лукул, безброй други Лукуловци и Цицероновци казват съвсем същите неща в безброй светове, тъждествени с нашия. В добавка използва като оръжие срещу монотоните текста на Плутарх и изтъква срамния факт, че един идолопоклонник извлича по-голяма полза от lumen naturae180, отколкото те — от Божието слово. Този труд му отне девет дни; на десетия получи препис от опровержението на Йоан Панонски. То се оказа едва ли не смешно кратко; Аврелиан го погледна първо с презрение, а после с боязън. Първата част тълкуваше последните стихове от девета глава на Послание към евреите, където се казва, че Иисус не Се е принасял в жертва много пъти от началото на света, а само веднъж — сега, в края на вековете. Втората част се позоваваше на библейското поучение за безполезното многоглаголстване на езичниците (Матей, 6:7), както и на онзи пасаж от седма книга на Плиний, който посочва, че в безкрайната Вселена няма две еднакви лица. Йоан Панонски твърдеше, че няма и две еднакви души и че даже най-окаяният грешник е безценен като кръвта, която Иисус Христос е пролял заради него. Една-единствена човешка постъпка (изтъкваше той) тежи повече от деветте небесни кръга и да си внушаваме, че тя може да се заличи и после да възникне отново, е израз на прекалено лекомислие. Времето не възобновява онова, което губим; вечността го съхранява за небесната слава или за пъкления огън. Трактатът бе ясен и достъпен, сякаш бе написан не от конкретна личност, а от кой да е човек или може би от целия човешки род.
171
Столица на Венетия (Северна Италия), която Атила превзема през 452 г. на връщане от Галия — бел.прев.
173
Колело и Змия — символи на безкрайността, почитани от гностиците и отричани от християните като езически и сатанински атрибути — бел.прев.
175
Nego (лат.) — отричам; autem (лат.) — но, обаче; nequaquam (лат.) — по никакъв начин — бел.прев.
176
В гръцката митология престъпен цар на лапитите в Тесалия. Опитал се да прелъсти Хера, но вместо нея Зевс му изпратил облака Нефела и от съюза им се създал родът на кентаврите. За наказание Иксион бил привързан в Тартар към вечно въртящо се огнено колело — бел.прев.
177
Става дума за Пентей, когото Дионис заблудил по този начин, защото царят се противопоставял на въвеждането на оргиастичния му култ; Пентей заповядал да убият Акет, в чийто образ се криел самият Дионис-Бакх, и за наказание бил разкъсан от менади, сред които и собствената му майка Агава — бел.прев.
178
Ориген (ок. 185–253) — християнски теолог, обявен за еретик през 543 г.; в цитирания трактат „За началата“ се изтъква тезата за свободната воля на душата, която с избора си разкъсва омагьосания кръг на предопределението — бел.прев.
179
„Академика първа“ (лат.). С този трактат (45 г. пр.Хр.) Цицерон подлага на критика гръцката философия и цитира Антиох Аскалонски, който смята, че съществуват едновременно безброй светове и всяко събитие се повтаря в тях — бел.прев.