Аврелиан усети почти физическо чувство на унижение. Отначало му мина през ум да унищожи или да преработи собствения си труд; после с честност, породена от омразата, го изпрати в Рим, без да промени и една буквичка. Месеци по-късно, когато бе свикан Пергамският събор, богословът, натоварен да обори заблудите на монотоните, бе (както можеше да се предвиди) Йоан Панонски; ерудираното му, добре премерено опровержение бе достатъчно, за да бъде осъден на изгаряне ересиархът Евфорб. „Това вече се е случвало и отново ще се случва, заяви Евфорб. Вие разпалвате не клада, а огнен лабиринт. Ако тук можеха да се струпат всички клади, на които аз самият съм бил, земята не би ги побрала и ангелите биха ослепели. Много пъти съм го казвал“. После закрещя, защото пламъците го обхванаха.
Така Колелото падна, сразено от Кръста181, но тайното съперничество на Аврелиан и Йоан не спря дотук.
И двамата бяха бойци от едно и също войнство, копнееха за една и съща отплата, бореха се с един и същи Враг, но всяка дума, която излизаше изпод перото на Аврелиан, издаваше непризнатия му стремеж да надмине Йоан. Двубоят им бе невидим; ако изобилните указатели не ме лъжат, името на другия не се явява нито веднъж в многотомните Аврелианови трудове, събрани в „Патрологията на Мин“182. (От съчиненията на Йоан до нас са достигнали само двайсет думи.) И двамата порицаха анатемите на Втория константинополски събор; и двамата преследваха арианите, които отричаха божествената природа на Сина; и двамата потвърдиха ортодоксалността на „Topographia christiana“183 на Козма, която учи, че земята е четириъгълна, подобно на еврейската скиния. За беда по четирите краища на света се разнесе нова буреносна ерес. Зародила се в Египет или в Азия (защото сведенията са противоречиви и Бусе184 отхвърля доводите на Харнак185), тя зарази източните провинции и издигна светилища в Македония, Картаген и Трир. Като че ли бе проникнала навсякъде; според мълвата в британската епархия разпятията били свалени, а в Кесария Божият образ бил сменен с огледало. Огледалото и оболът бяха отличителните знаци на новите разколници.
Историята ги познава под множество имена (спекулари, абисали, каинити), но от всички най-известно е названието хистриони, което Аврелиан им даде, а те дръзко се окичиха с него. Във Фригия, както и в Дардания им викаха кумири. Йоан Дамаскин186 ги нарече форми; справедливо е да отбележим, че Ерфьорд отхвърля тази теза.
Няма ересиолог, който да не описва с изумление крайно невъздържаните им обичаи. Мнозина хистриони проповядваха аскетизма; някои се осакатяваха подобно на Ориген; други обитаваха клоаките под земята; трети си избождаха очите; имаше и такива (навуходоносорите от Нитрия), които „пасяха като воловете и косата им растеше като орлови пера“. От умъртвяването на плътта и суровите нрави често преминаваха към престъпни деяния; в някои общини допускаха кражбата; в други — убийството; в трети — содомията, кръвосмешението и скотоложството. Всички бяха богохулници; обсипваха със сквернословия не само християнския Бог, но и тайните божества от собствения си пантеон. Създадоха свещени книги, понастоящем изчезнали за жалост на учените. Към 1658 година сър Томас Браун написа: „Времето е погубило наглите евангелия на хистрионите, но не и Хулите, бичуващи тяхното Безбожие“; Ерфьорд предполага, че тези „хули“ (запазени в един гръцки кодекс) всъщност са изгубените евангелия. Това би било непонятно, ако не сме запознати с космологията на хистрионите.
В херметическите книги пише, че това, което е долу, е тъждествено с онова, което е горе, а това, което е горе, е тъждествено с онова, което е долу; „Зохар“187 твърди, че долният свят е отражение на горния.
181
Върху руническите кръстове двата враждуващи символа съжителстват преплетени в едно — бел.авт.
182
Поредица, съдържаща основните съчинения на християнските мислители от II-VIII в., както и множество хроники, папски були, писма и др.; френският свещеник и богослов Жан-Пол Мин (1800–1875) започва издаването им — бел.прев.
183
„Християнска топография“ — популярен трактат за устройството на света от Козма Индикоплевст, пътешественик от VI в. — бел.прев.
184
Вилхелм Бусе (1865–1920) — немски теолог, изследовател на юдаизма и ранното християнство — бел.прев.
185
Адолф фон Харнак (1851–1930) — немски учен, специалист по история на религията и църквата — бел.прев.
186
Йоан Дамаскин (ок. 675–753) — един от църковните отци, византийски мислител и поет, виден опонент на иконоборството; сектата, за която става дума в разказа, не е спомената между стоте секти, описани в съчинението му „За ересите“ — бел.прев.
187
„Книга на Сиянието“ — основополагащ текст на кабалата, създаден в Кастилия на арамейски език в края на XIII в. — бел.прев.