Четири месеца по-късно един ковач от Авентин, побъркан от хистрионските заблуди, стовари върху раменете на своя малък син грамадно желязно кълбо, за да можел двойникът му да излети. Детето умря; ужасът, породен от това престъпление, тласна към неумолима строгост съдниците на Йоан. Той пък не пожела да вземе назад думите си; повтаряше, че да се отрече от становището си, би означавало сам да приеме гибелната ерес на монотоните. Не проумяваше (не искаше да проумее), че когато говори за монотоните, всъщност говори за нещо отдавна забравено. С някаква старческа настойчивост изтъкваше най-блестящите пасажи от някогашната си полемика; съдиите дори не слушаха онова, от което навремето бяха изпадали във възторг. Вместо да се опита да очисти името си и от най-незначителното петънце на хистрионизма, той се стараеше да докаже, че становището, предизвикало обвинението, е строго ортодоксално. Завърза спор с хората, от чиято присъда зависеше участта му, като допусна грубата грешка да го стори с духовитост и ирония. На двайсет и шести октомври след обсъждания, проточили се три дни и три нощи, Йоан бе осъден да умре на кладата.
Аврелиан присъства на екзекуцията — да не отиде, би означавало да се признае за виновен. Лобното място бе един хълм, чийто зелен връх бе увенчан с кол, забит дълбоко в земята, и куп дърва, струпани около него. Един свещеник прочете присъдата на трибунала. Под яркото обедно слънце Йоан Панонски лежеше по очи в праха и виеше като див звяр. Бе се вкопчил с нокти в земята, но палачите го вдигнаха силом, разсъблякоха го и накрая го привързаха към позорния стълб. Сложиха на главата му сламен венец, напоен със сяра, а редом с осъдения — един екземпляр от сквернил „Adversus anulares“189. Предната нощ бе валяло и дървата не горяха добре. Йоан Панонски се помоли първо на гръцки, сетне на някакъв непознат език. Пламъците тъкмо го сграбчиха, когато Аврелиан се осмели да вдигне поглед към него. Лумналият огън се укроти за миг; Аврелиан за пръв и последен път видя лицето на ненавистния си противник. Напомни му за някого, но не можа да определи точно за кого. После пламъците погълнаха Йоан и той закрещя, сякаш буйният огън крещеше.
Според сведенията на Плутарх Юлий Цезар оплакал смъртта на Помпей; Аврелиан не оплака Йоановия свършек, но се почувства така, както би се чувствал човек, изцелен от неизлечима болест, превърнала се в неизменна част от живота му. Годините минаваха край него — в Аквилея, в Ефес, в Македония. Търсеше негостоприемните кътчета на империята, неугледните тресавища и съзерцателните пустини с надеждата, че усамотението ще му помогне да проумее съдбата си. В килията на една мавританска обител, обградена от бродещи в нощта лъвове, прехвърли наум сложното обвинение срещу Йоан Панонски и оправда — за кой ли път — присъдата. Повече усилия му струваше да оправдае подлия си донос. В Русаддир изнесе анахроничната проповед „Светлина на светлините, запалена в плътта на прокълнатия“. В една от килиите на затулен в горите манастир в Хиберния веднъж го сепна шумът на дъжда точно преди развиделяване. Спомни си една римска нощ, когато се бе събудил пак от такова ромолене. По пладне падна гръм, дърветата пламнаха и Аврелиан умря точно както бе умрял и Йоан.
Краят на историята може да се разкаже само с помощта на метафори, защото протича в царството небесно, където времето не съществува. Навярно би следвало да кажем, че Аврелиан беседва с Бога, ала Той тъй слабо се интересува от религиозни разногласия, че го взе за Йоан Панонски. Това обаче би означавало да намекнем, че в божествения разум е настъпило някакво объркване. По-правилно е да се каже следното: в рая Аврелиан узна, че за неразгадаемото божество той и Йоан Панонски (правоверният и еретикът, мразещият и мразеният, обвинителят и жертвата) съставяха една-единствена личност.
Историята за воина и пленницата
На страница 278 от книгата „Поезията“ (Бари, 1942) Бенедето Кроче, съкращавайки един латински текст на историка Павел Дякона, разказва за съдбата на Дроктулфт и цитира надгробния му надпис, който ме развълнува дълбоко; по-късно разбрах защо. Дроктулфт е бил лангобардски воин, който изменил на своите при обсадата на Равена и загинал, защитавайки града, който преди това бил нападал. Жителите на Равена го погребали в един храм и съчинили епитафия, в която изразили както благодарността си (contempsit caros, dum nos amat ille, parentes190), така и очевидното противоречие между свирепата осанка на този варварин и неговата чистосърдечност и доброта: