— Излиза, че за да постъпи на работа в милицията, е трябвало да излъже? — засмя се Антон. — Интересни ситуации ни предлага животът.
— Не да излъже, а да скрие истината — усмихна се в отговор Надежда Ростиславовна. — Не е едно и също.
— Аз пък мисля, че няма разлика. Между другото опитайте да потърсите чая в ей онази кутия, още не сте поглеждали там.
— В тази ли? Ах, наистина, вижте, тук е! Как се сетихте?
— Интуиция.
— … Откъде сте сигурна, че само десет минути след убийството нито един човек вече не е можел да излезе от сградата?
— Защото съпругът ми и Альоша…
— Съпругът на зълва ми — поправи я Настя.
— Да, правилно, съпругът на зълва ми. Те затвориха вратите и не пускаха никого да излиза.
— Защо са го направили? Кой им каза?
— Настя.
— Зълва ми — отново уточни тя.
— Да, зълва ми, сестрата на моя съпруг.
— А защо й е хрумнало това? И по-рано ли е изпадала в подобни ситуации?
— Тя е чела много криминални романи и знае кое как трябва да се прави в подобни ситуации — отговори Настя вместо Даша. — Слушайте, Слава, разбирам желанието ви прозрачно да намекнете на читателите, че в гражданското се е намирал служител на милицията, с когото сте успели да се запознаете. Оставете тази работа, а? И без това няма да допусна Даша да каже нито една излишна дума.
— Благодаря, Надежда Ростиславовна, чаят е станал чудесен. Кажете ми, дъщеря ви от малка ли е искала да стане юрист и да работи в милицията?
— Не, нищо подобно, Антон. Тя от дете наблягаше на чуждите езици и на математиката. Бях сигурна, че ще тръгне по моя път и ще стане лингвист. Както се казва — нищо не предвещаваше… И после, от девети клас край нея постоянно беше Альоша, а пък за него никой не се съмняваше, че ще стане изтъкнат математик. Ние с мъжа ми очаквахме те да влязат в един и същи факултет. Но както виждате, не сме били прави.
— Тя не се ли съветваше с вас?
— Съветваше се естествено. Аз се опитвах да я откажа от правото, а мъжът ми я поощряваше. Явно неговите аргументи са се оказали по-силни. А вие защо ме питате за това?
— Просто ми е интересно. Професията не е женска, а вашата дъщеря, както ми се струва, преуспява в нея. Съгласете се, че това е повод за един добър материал в нашия вестник.
— Може би, може би — замислено кимна Надежда Ростиславовна. — Но доколкото познавам дъщеря си, тя никога няма да се съгласи на това.
— Защо?
— Трудно ми е да ви обясня — засмя се тя. — Сигурно характерът й е такъв.
— Нима Анастасия е равнодушна към славата?
— Представете си — равнодушна е.
— Не може да бъде! Всички хора търсят славата, а най-вече жените. Мисля, че все пак ще успеем да я придумаме.
— Опитайте — засмя се Надежда Ростиславовна. — Но не ви гарантирам успех.
Към шест часа нещата най-сетне се нормализираха. Журналистът и фотографът си свършиха работата и си тръгнаха, Саша дойде да вземе жена си дори по-рано, отколкото бе обещал, набързо пи чай и отведе Даша вкъщи. Чистяков, който през цялото това време бе седял на една пейка наблизо и бе чел книга, видя как потегли жълтата кола на Шевцов и веднага се прибра. Останаха тримата — Настя, мъжът й и майка й.
Настя не можеше да се освободи от усещането, че се е отчуждила от майка си. Тя толкова отдавна живееше в чужбина, че бе престанала да чувства истински руския живот, тукашните хора, техните проблеми и радости. Не разбираше защо е по-лесно и удобно да се пътува с метрото, отколкото с кола, и Настя трябваше дълго да й обяснява, че сега собствениците на коли са двойно повече, улиците са претъпкани с коли и лесно може да попаднеш на задръстване, от което да не можеш да се измъкнеш цял час, ето защо Настя за нищо на света не би си купила и не би карала кола. Майка й не разбираше защо е толкова важно да получиш заплатата си навреме и защо хората непрекъснато говорят по този въпрос.
— Човек трябва да умее да си планира бюджета — взе да я поучава тя, — за да не остава без копейка в деня преди заплатата. Когато имаш повече пари, задели ги и не ги пипай — ще ти послужат, в случай че забавят заплатата ти.
— Мамо, въпросът не е, че парите няма да ми стигнат и ще стоя без копейка, а че днес с моята заплата могат да се купят, да речем, двеста долара, а след седмица — само сто и деветдесет. Забравяш, че тук доларът поскъпва, и то постоянно.