— Така ли? Не мога и не мога да свикна с това…
Майка й издебна момент, когато Льоша ги остави сами, и тихо я попита:
— Кажи ми, моля те, този фотограф, Антон… отдавна ли го познаваш?
— От една седмица. Защо?
— Да не си го обидила нещо?
— Не. Как ти хрумна?
— Той не те обича.
— Престани, мамо! — намръщи се с досада Настя. — Защо трябва да ме обича? Каква съм му аз? Запознахме се случайно в гражданското, където стана убийството. Аз се омъжвах, а той работеше, правеше снимки.
— Не, дъще — упорито възрази майка й, — той е лош. Има лоши чувства към теб.
— Моля те, мамо, не си измисляй. Защо реши, че е лош?
— Защото той веднага сметна, че с връзки сме те уредили да работиш в милицията.
Настя избухна в смях, макар че всъщност й се плачеше.
— Мамо, ти си свикнала да живееш сред сити, задоволени хора, на които всичко им е наред и които поради това могат да си позволят лукса да имат добри чувства към всички, а и да се обичат помежду си. Прекалено отдавна не живееш в Русия, затова не знаеш, че в приказките за връзки днес вече няма нищо неприлично, никой не се срамува от тях и на никого и през ум не му минава да се обижда по този повод. Ние всички сме озлобени, всички взаимно се мразим. Сега се смята за нормално да желаеш смъртта на някой човек, ако имаш каква да е полза от това. Отвори си очите, мамо! Поогледай се как живеем!
Настя видя, че майка й се разстрои, и укори себе си, задето не се бе сдържала. С нея трябваше да разговаря по-меко. Как ли ще съумее да заживее тук, след като договорът й свърши и ще трябва да се върне в Русия? Животът тук се променя толкова бързо, че ако отсъстваш дори само три години, после отново трябва да се адаптираш към него. Може би майка й пак ще удължи договора си и ще остане в Швеция още известно време? Ще може ли да живее с баща й след толкова дълга раздяла? Или дори той ще й се стори лош в сравнение с шведския й любим Дирк Кюн, с когото Настя се запозна по време на една своя командировка в Италия?
Най-сетне този дълъг, тежък ден беше към края си. Пристигна измъченият и уморен Леонид Петрович и откара жена си вкъщи. Настя изми съдовете, постоя петнайсетина минути под горещия душ, за да се отпусне и да премахне нервното си напрежение. Но все не успяваше — дори под топлите водни струи усещаше как неприятно я тресе.
Излезе от банята, без да спира водата, уви се в големия пешкир и отиде в кухнята. Не обърна внимание на Льоша, който седеше до масата и редеше пасианс, извади от шкафчето висока чаша и бутилката мартини, наля си солидна порция и я гаврътна на един дъх. Без да трепне под изумения поглед на мъжа си, тя мълчаливо остави чашата в мивката, а бутилката — обратно в шкафчето, върна се в банята и отново застана под душа. След няколко минути й олекна, спазматично стегнатите й мускули се отпуснаха, зъзненето престана.
Настя грижливо се избърса с големия дебел пешкир, загърна се в хавлията и отиде в хола. Включи телевизора, но веднага раздразнено го изключи. По единия канал някакъв тип с изнурена от светски живот физиономия многозначително пееше: „Хайде довечера да умрем весело — да си поиграем на декаданс“. По другия даваха поредната сапунена опера. По третия — футбол. По четвъртия — нещо съвсем откачено с някакъв кълчещ се чорлав шоумен.
„Боже мой, мамо, ти дори не можеш да си представиш как живеем ние тук! — мислеше си тя, докато отваряше дивана и вадеше от скрина спалното бельо. — Не можеш дори да си представиш какво става тук. Мериш хората с някакъв несъществуващ аршин, който е валиден само за приказни герои и романтични принцове! Защото ако на мен не ми харесва това, което дават по телевизията — а все пак дават точно това, и то по всички канали, — на повечето хора то се харесва. Излиза, че в нашата страна болшинството са хора, на които се харесват този чорлав идиот с неговите плоски шегички, тези безкрайни клипове с примитивни певци, целите в катарами и гривни, тази реклама, от която ти иде да се обесиш! Такива сме ние сега, мамо — озлобени и тъпи, а ти продължаваш да ни мериш с християнските понятия добър и лош. Сигурно никога няма да се разберем с теб. Станали сме си съвсем чужди.“
Тя съблече хавлията, угаси лампата, мушна се под одеялото и горчиво се разплака.
Глава 9.
Валерий Турбин изпрати Еля до вратата на апартамента й и въпросително се вгледа в очите на момичето. Не, както беше и очаквал, тя отново няма да го покани в дома си. Той си е все в същото положение на приятел ухажор, а не на годеник, който само преди седмица, ако не беше онази глупава случайност, щеше да й стане законен съпруг. Но защо е така? Защо, за бога?