От храстите изскочи тутакси тлъст дакел — същински кренвирш. С неочаквана за телесните си дадености лекота дебеланкото се наведе, вдигна кучето на ръце и тръгна към изхода на парка. Веднага след това на изсвирването на мургавия красавец се отзова красив пудел. Дребничкият плешив Степашка тъжно погледна подире му и с тежка въздишка, пристягайки каишката на огромна рунтава кавказка овчарка, промърмори:
— Да се прибираме, Пиня.
Бяло, черно и алено… Три цвята, побрали в себе си целия смисъл на земното битие. Три цвята, в които е вложена главната идея, висшата идея. Всичко останало е лъжа, измислена за утеха на слабите.
Белият цвят беше за мен символ на щастливия, правилно организиран живот. Оказа се, че този живот не е за мен, че не ставам за него. Така решихте вие, вие не ме пуснахте в щастливия бял живот. Защо? Защо той да е добър за вас и да не става за мен? Защо?
Аз ще унищожавам вашия бял цвят, ще ви покажа, че с нищо не сте по-добри от мен. И дори ще ви докажа, че струвам повече от вас. А след това ще умра. Бездруго не мога да живея в свят, където всичко е измама, лъжа, фалшификация, където го няма истинския бял цвят, а съществуват само замаскираният черен и изравняващият всички ален цвят на кръвта и смъртта. Ала преди да умра, ще ви докажа… ще ви докажа!
Часовете, които Коротков и Селуянов прекараха в компанията на съдения два пъти алкохолик Павел Смитиенко, проясниха много неща, но накараха оперативните работници да изпаднат в ужас. Сега разбираха защо нещастната старица постоянно се мести. И дори май се досещаха защо тя толкова се страхува от брака на сина си с дъщерята на милионера Бартош. Та как да не се страхува!
… Това се случи през лятото на 1967 година. Вероника Матвеевна беше на четирийсет и две години, беше погребала вече двамата си родители и живееше сам-самичка в своя огромен разкошен апартамент, в който се бе родил и дядо й. Беше доцент в медицинския институт, сериозно възнамеряваше да напише докторска дисертация и й се струваше, че животът й е предначертан за много години напред и вече не може да се случи нищо, което би променило радикално нейното спокойно планирано съществуване.
Тази година юни бе топъл и задушен, тя постоянно държеше отворени прозорците и балконските врати, та течението поне малко да облекчава дишането в плътния, горещ въздух. Докато си беше вкъщи, гледаше повечето време да стои на балкона. Дори си изнесе там малка стара масичка и плетено кресло, за да работи върху лекциите си.
Веднъж, както седеше на балкона с чаша чай в ръце и се взираше в подредените листове пред себе си, Вероника Матвеевна усети някаква неприятна миризма. На нея, лекарката с дългогодишен стаж, тази миризма й беше добре позната и тя изпита ужас. Миризмата явно идваше откъм съседния балкон и беше миризмата на смъртта.
Турбина веднага звънна у съседите, но никой не й отвори. Знаеше, че там живее възрастна семейна двойка и не бе забравила, че преди две седмици съседката й замина за Казахстан на гости у дъщеря си. Нейният шейсет и три годишен съпруг, Григорий Филипович, остана в Москва и доколкото Турбина си спомняше, беше решил в жегите да замине на вилата. Във всеки случай след заминаването на съпругата му Вероника Матвеевна не го беше виждала.
Разтревожена, тя извика милиция. Пристигнаха две сержантчета и дълго се опъваха, не искаха да избиват вратата. Едва след като Турбина ги преведе през своя апартамент до балкона, те все пак отвориха вратата на съседите.
Очевидно Григорий Филипович бе починал преди десетина дни. Трупът беше в онзи стадий на гниене, когато цялото тяло се издува, става черно-зелено и зловонно, а меките тъкани вече са се превърнали в слуз. Единият от сержантите повърна, вторият изхвърча навън и от телефона на Турбина се обади в моргата.
— Сега ще дойдат — промърмори той и избърса потта от побелялото си чело. — Ама как така никой да не разбере? Сигурно има някакви роднини?
— Съпругата му — обясни Вероника Матвеевна — замина при дъщеря им в Казахстан, а и аз не се безпокоях, мислех, че той е на вилата. Сигурно е дошъл в града за продукти и тогава сърцето… Всъщност той отдавна си имаше проблеми със сърцето.
— Кошмар! — въздъхна сержантът. — Да не дава господ такава смърт никому.