Санитарната кола пристигна след около час и половина. От своето антре Турбина видя как групичката струпали се съседи се отдръпна и стори път на висок, широкоплещест младеж с черна коса, който носеше под мишница сгъната носилка.
— Ама вие сам ли сте? — смая се сержантът, който излезе по-корав. Другият седеше, полуприпаднал, в милиционерската кола.
— Защо? — на свой ред се учуди санитарят. — Няма кой да помогне ли? Тук да не би да няма мъже? Винаги ходим по един, и без това не ни достигат хора.
— Хайде де, как пък не съм се втурнал да ти помагам! — озъби се сержантът. — Ти само погледни каква каша се е проснала там, да те е страх дори да приближиш. Аз моята работа си я свърших, а да го откараш, е твоя работа. Действай!
Санитарят сви рамене и мълчаливо влезе в съседния апартамент, придружен от Вероника Матвеевна, която, неизвестно защо, изпита неудобство пред него заради грубостта на милиционера.
— Господи! — ахна санитарят, щом видя гниещото тяло. — Как сте допуснали това? Защо толкова късно сте се сетили? Та той лежи тук най-малко десет дни, в тая жега, на затворено… Какъв ужас!
Турбина, сякаш се оправдаваше, му разказа и за заминалата при дъщеря им съпруга, и за вилата, и за болното сърце…
— Е, тук определено не мога да се справя сам — мрачно констатира санитарят, — той ще се разпадне в ръцете ми. Трябва вие да ми помогнете.
— Аз? — уплаши се Вероника Матвеевна. — Ама какво говорите? Няма да мога. Става ми лошо само от миризмата, камо ли да пипна това…
Санитарят учтиво я подхвана под лакътя и я заведе обратно в нейния апартамент. Опърничавият сержант стоеше на стълбищната площадка и пушеше с все същата страховита и неотстъпчива физиономия. Той погледна с подозрение влизащите в апартамента на Турбина санитар и домакиня, но нищо не каза, само дръпна по-дълбоко от цигарата. Личеше си, че и на него му призлява от миризмата на разлагащия се труп.
— Слушайте сега — меко каза санитарят, като настани Вероника Матвеевна да седне в кухнята, — все някой трябва да го направи. Нали виждате, милицията няма да помогне, а аз сам няма да се справя. Моля ви, нека го направим заедно. Имате ли водка?
Турбина мълчаливо кимна. Тя винаги държеше вкъщи много водка, за да се отблагодарява с нея на водопроводчици, шлосери, електротехници, когато се повреди я брава, я кран или някой счупи стъкло на прозорец.
— Много добре. Сега ще ви налея една водна чаша, вие ще я изпиете на един дъх, ще поседите петнайсетина минути и ще започнем. Как се казвате?
— Вероника Матвеевна — отвърна тя с треперещ глас.
Предстоящата операция я хвърляше в ужас. Не можеше да си представи как ще докосне онова, което бе останало от Григорий Филипович.
— А аз съм Павел, може да ми казвате просто Паша — усмихна се санитарят. — Е, какво, разбрахме ли се? Ще ми помогнете ли?
Тя машинално кимна. Наистина все някой трябва… Щом дори милицията не иска да го направи. А тя все пак е лекар.
— Къде държите водката? — попита Павел. — Седете си, аз ще ви налея. Трябва да пазите силите си.
— В хладилника.
Той извади бутилката, ловко я отвори, взе от полицата две водни чаши. В едната наля водка до средата, в другата съвсем малко — на дъното.
— Ще пийна с вас за компания — обясни той, — та да не пиете сама. Хайде, Вероника Матвеевна, пийте на един дъх и до дъно.
— Няма да мога — поклати глава тя. — Прекалено много е. Не мога да изпия толкова на един дъх.
— Трябва, мила, трябва. По-малко не може — няма да ви хване. Пийте!
Турбина замижа и изпи водката на един дъх. Павел, както забеляза тя, изпи малката си доза не на един дъх, а бавно, на малки глътки. Знаеше — това се прави, за да може алкохолът по-бързо да подейства. Пое си дъх и задъвка залък хляб.
— Браво на вас! — похвали я санитарят. — Сега ще поседим малко и ще вървим. Пушите ли?
— Понякога.
— Запалете си — посъветва я той. — Помага.
Вероника Матвеевна извади от чекмеджето на кухненската маса начената кутия цигари и дръпна няколко пъти. Веднага й се зави свят, призля й.
— Не, не става — каза тя и угаси цигарата в пепелника.
В този момент в антрето се чуха стъпки, при тях влезе сержантът.
— Какво сега, смятате ли да вдигате трупа или не? — недоволно попита той, втренчен осъдително в бутилката водка и двете празни чаши насред масата. — Аз няма да вися тук с вас до утре.