— Ами недей да висиш — озъби се Павел. — Като не щеш да помогнеш — чупка, без теб ще се справим.
— Длъжен съм да заключа и да запечатам апартамента — надуто отговори милиционерът. — Утре следователят ще дойде за оглед — може покойникът да не си е умрял сам, а да го е убил някой.
Следователят, разбира се, вече бе идвал, но след като бе видял в какво състояние е трупът, бе направил погнусена физиономия и бе заявил, че не може да работи в такива условия. Беше наредил да очертаят с тебешир разположението на трупа и нищо да не пипат в апартамента, а той утре щял да се върне с експертите.
— Абе я ми се махай!… — изпухтя санитарят и неохотно се надигна. — Добре, Вероника Матвеевна, хайде да опитаме заедно. — Извади от джоба си чифт гумени ръкавици и ги подаде на Турбина. — Ето, сложете ги.
— Ами вие?
— Аз ще се оправя някак, свикнал съм.
— А, не, не! — разтревожи се тя. У нея изведнъж се пробуди лекарят. — Без ръкавици не може. Ами ако имате по ръцете си порязано или някаква драскотина? Заразата с трупна отрова не е шега работа. Почакайте, сега ще намеря нещо.
Тя бръкна в кухненското шкафче и намери чифт ръкавици за миене на съдове. Вярно, това далеч не беше каквото трябва, но все пак… Пое си дълбоко въздух и решително последва Павел в апартамента, където лежеше покойникът. Павел замислено постоя над разлагащото се тяло, сякаш не забелязваше зловонието, от което Вероника Матвеевна моментално почувства спазми в гърлото.
— Ама че ситуация! — проточи той. — Да имаше една мушама, защото с ръце няма да го съберем. Ако подложим отдолу една мушамичка, ще го вдигнем за краищата й.
Вероника Матвеевна веднага изтича вкъщи. След няколко минути при нея влезе Павел и с изненада видя, че тя седи в кухнята, обхванала с ръце главата си.
— Мислех, че търсите мушама! — недоволно възкликна той. — Аз ви чакам, чакам, а вие си седите…
— Не мога — простена тя. — Извинете, Паша. Не мога.
— Вероника Матвеевна, трябва! Овладейте се! Нали разбирате, че освен мен и вас, няма кой да го направи. Е? Миличка, та вие сте толкова силна жена, хайде постарайте се, моля ви.
— Не, не мога.
— Хайде да пийнем още по малко — решително каза санитарят и без да чака съгласието й, бързо й наля още половин чаша водка и буквално я натика в ръката й. — Пийте до дъно, трябва да ви помогне.
Тя замижа и изпи водката. След две минути й се стори, че малко й поолекна. Така де, да не е дете! Щом трябва — значи трябва!
— Да вървим, Паша! — каза и тежко се надигна от стола.
Този път издържа по-дълго. Бяха успели почти напълно да напъхат мушамата под разпадащата се желеобразна черно-зелена каша, когато й се зави свят и тя почувства, че още секунда — и ще припадне. Павел забеляза рязкото й пребледняване, изправи се и успя да я подхване.
— Нищо, нищо — повтаряше той, прегърнал Вероника Матвеевна, докато внимателно я извеждаше от апартамента. — Всичко е наред, сега ще поседим с вас, ще си починем, остана още малко. Вие сте толкова храбра, толкова мъжествена, досега не бях срещал такива смели жени. Ето така, поседнете, починете си. — Отново й наля водка и й подаде чашата.
— Май не бива повече — неуверено каза Турбина. — И без това няма никакъв ефект.
— Само така ви се струва — с усмивка възрази Паша. — Просто цялата сте нерви, затова не усещате. Ако нямаше ефект, не бихте могли да направите това, което направихте. Хайде, за кураж.
Тя покорно изпи водката, която вече не пареше гърлото й и не й се виждаше отвратителна.
Най-сетне останките на Григорий Филипович бяха събрани върху голямата мушама. Двамата с Павел я хванаха за краищата, вдигнаха я и я поставиха върху приготвената на пода носилка.
— Ето това е — доволно въздъхна санитарят и закрепи отгоре свободните краища на мушамата, — най-страшното свърши. Сега да го свалим до колата долу — и край. — Погледна към стълбищната площадка, където освен мрачния сержант, бяха останали само двама най-смели съседи, за които любопитството към чуждата смърт се бе оказало по-силно от отвращението от трупната миризма. — Момчета, слезте долу и повикайте шофьора, кажете му, че трябва да сваляме трупа — помоли ги Павел.
След няколко минути по стълбището се чуха стъпките на шофьора. Оставаше му още един етаж до апартамента, когато той спря. По разнеслите се звуци всички разбраха, че повръща. Миризмата бе много силна.
— Тъй — унило каза санитарят, — и този не може да ни помогне. Ще трябва да го носим двамата.