Турбина тихо заплака. Тя вече седеше в своята кухня и с облекчение си мислеше, че всичко е свършило.
— Хайде, Вероника Матвеевна, миличка — примоли се Павел, — направете това последно усилие. Нали виждате какво става! Хората не са от желязо. Само аз съм свикнал, а какво мога да искам от тях?
— И аз не съм от желязо — хлипаше тя. — Не мога повече, оставете ме на мира, пренасяйте го сам, както искате. Аз не идвам.
Павел мълчаливо стоеше до нея и изглеждаше съвсем объркан. На Турбина й дожаля за него. Наистина каква вина имаше той, че се е случило така? Беше толкова внимателен към нея, а тя го изоставя в последния момент.
— Добре, ще помогна. — Избърса сълзите си, наля си още водка, изпи я. Вече можеше да тръгне.
— Вие вървете напред — предвидливо каза санитарят, когато отидоха при носилката, — за да не гледате.
Тя кимна благодарно. Бавно, внимателно, като гледаха в краката си, те свалиха останките от третия етаж на улицата и натикаха носилката в колата. Задната врата се затръшна.
— Е, това наистина е краят! — облекчено въздъхна Павел. — Благодаря ви, Вероника Матвеевна. Вие сте необикновена жена.
Тя мълчаливо се извърна и влезе в сградата. Нямаше сили да говори. От непоносимата воня челюстите й така се бяха стегнали, та й се струваше, че никога не би могла да отвори уста. Видя на масата бутилката — беше останала водка само на дъното, буквално за две глътки. Каза си, че е изпила цялата бутилка сама — Павел си бе налял само веднъж, и то съвсем малко. Почти без да си дава сметка какво прави, тя взе бутилката и допи останалия алкохол направо от нея. Струваше й се, че изобщо не се чувства пияна.
После отиде в банята, пусна гореща вода и в изстъпление се затърка с гъбата, като току я поливаше с ароматен немски „Бадузан“. Най-сетне реши, че се е отървала от полепналата по нея воня. Избърса се с дебела хавлиена кърпа и си легна. Но не можа да заспи. Отвратителните картини на всичко, което бе преживяла днес, бяха постоянно пред очите й.
Въртя се в леглото до вечерта, после все пак стана. Изпитата водка започна да й действа и малко й олекна. Опита да си приготви нещо за вечеря, но от миризмата на храна й се повдигаше. Тя седна до кухненската маса и изпадна в тъпо вцепенение, от което я изведе позвъняване на вратата. На прага стоеше Павел.
— Добър вечер — смутено се усмихна той. — Извинете ме за безпокойството. Дойдох да видя как се чувствате. Бяхте толкова бледа, когато тръгвах днес.
Кой знае защо, тя му се зарадва. След такъв страшен ден самотата й се струваше непоносима. Мисълта да я сподели със санитаря не я подразни. Той беше толкова свестен човек и толкова внимателно се отнесе към нея!
— Хапнахте ли нещо? — запита я загрижено, след като се озова отново в нейния голям красив апартамент.
— Опитах, но не можах — призна тя.
— Не бива така. Трябва непременно да се нахраните, цял ден сте били в напрежение.
— Не мога нищо да преглътна.
— Ами не обръщайте внимание — весело я посъветва Павел. — Залъкът трябва да се прокара с нещо. Нужно е пак да пийнете.
— Какво говорите, не мога! И без това днес изгълтах цяла бутилка.
— И какво от това? Щом не ви хваща, трябва да пийнете още. Хайде да вечеряме заедно, ще ви направя компания, за да не ви е скучно. И ще пийнем заедно — да поменем покойника.
Това беше безцеремонно, но в онзи момент Вероника Матвеевна не го възприе така. Радваше му се. Бързо приготви вечеря, като се стараеше да не обръща внимание на гаденето от време на време, подреди масата, извади още една бутилка водка. И дори не забеляза как я изпиха. Напрежението полека-лека я отпускаше, по тялото й се разливаше блажена топлина, днешните събития й изглеждаха някак далечни, сякаш това дори не се бе случило с нея, а просто някой й го бе разказал.
— Колко е хубаво у вас — въздишаше Павел, — книги, картини! Богато живеете. Всичко ще остане на децата.
Това не я притесни — сега беше готова да обича всички и да прощава на всички.
— Нямам деца. Живея сама.
— Какво, и съпруг ли нямате? И родители? — учудено я заразпитва Павел.
— Никого нямам. Родителите ми починаха, изобщо не съм се омъжвала.
— Гледай ти! — недоумяващо клатеше глава той. — Такова богатство — и няма кой да го наследи. Жалко!
Павел ходеше из стаите, разглеждаше картините, възхитено хъмкаше, а тя го следваше и гордо разказваше, че ето тази картина я купил още дядо й на аукцион в Париж, а тази му я подарил самият автор, тези два портрета пък били на баба й и на баща й — нарисувани специално по поръчка и доста скъпо струващи. Очите й започнаха да се затварят, умората я надвиваше, но Павел все не си тръгваше и честно казано — не й се искаше той да си тръгне. По-нататък нещата бяха като в мъгла…