На сутринта тя се събуди от необичайното усещане за чуждо тяло до себе си. Уплашено се извърна и примря от ужас. Беше прекарала нощта със санитаря от моргата. Господи! Тя, внучка на аристократ, дъщеря на рядко образован интелигентен човек — известен архитект, самата тя доцент от медицинския институт, бе изгубила девствеността си в прегръдките на пиян хлапак! Как е могло да се случи? Не, не, не!
Вероника бързо разтърси дълбоко спящия Павел, който в просъница дълго не можа да схване защо тя толкова се ядосва и защо го гони.
— Върви си, Паша — повтаряше му, без да го поглежда в очите, — върви си, моля ти се, побързай! Трябва да тръгвам за работа.
Той се ядоса, но не го показа. Важничи! По-добре да му благодари, че поне на стари години усети какво е мъж, иначе така и щеше да си умре девствена. На тръгване, незабелязано от домакинята, Павел успя да пъхне в джоба си оставения в едно отворено ковчеже скъп пръстен с диаманти и голям изумруд.
Така си отиде той и понеже имаше наум отнесения пръстен, повече не се весна у Вероника Матвеевна. След около година го затвориха за пръв път за хулиганство — издебваше в градския парк минаващи жени и разгръщаше пред тях шлифера си, под който от разкопчаните му панталони гордо се перчеше възбуденият му член. След като излежа присъдата си, той се върна в същата морга. За тази работа много трудно се намираха желаещи, затова приемаха всички, дори да бяха съдени десет пъти, камо ли веднъж! Вярно, успя да получи само краймосковско жителство, но това не притесняваше Павел. През осемдесета година пак влезе в затвора — този път задето удовлетворяваше сексуалните си потребности направо на работното си място, с труповете на жени — както млади, така и не съвсем. Тогава му се падна младо адвокатче, което много искаше да се издокара пред съда и в старанието си убеждаваше състава, че хулиганство означава да извършваш действия, оскърбяващи обществената нравственост, тоест действия, които обществеността може да наблюдава, да ги вижда. А подсъдимият Смитиенко е извършвал греха си тайно, като се е стараел никой да не го види, и изобщо не е имал за цел да оскърбява тази нравственост. Но съдът почти не го слушаше, защото дори адвокатът да беше прав, все трябваше да се намери някакъв член от закона, по който да се реагира на деянието. И те реагираха с присъда за особено злостно хулиганство, извършено с изключителен цинизъм. Дадоха му максимума — цели осем години.
Върна се през осемдесет и пета, излезе условно предсрочно — без зъби, почти без коса, наркотизиран от специално преваряван чай и лъхащ на ацетонови пари. И случайно срещна на улицата Вероника Матвеевна Турбина, която не бе виждал почти двайсет години. Вероника не се бе променила много през тези години, сякаш само се бе смалила и някак — изсушила. Впрочем тя и тогава, през шейсет и седма, беше стройна и миниатюрна, с фигурка като на момиче, с тесни бедра и плоски гърди. До нея крачеше красив висок чернокос младеж, който напомняше на Павел за някого, само че не можеше да си спомни за кого именно. Гадно ухилен, Смитиенко приближи до Турбина. Отдавна беше забравил за откраднатия някога пръстен, тъй че изобщо не се смути.
Тя го позна веднага. Позна го — и ужасена отскочи встрани, като хвърли бърз, стреснат поглед към младежа, който вървеше до нея. И в този миг Павел Смитиенко разбра всичко. Ама разбира се, момчето беше негово копие — какъвто беше той преди двайсет години. Ръстът, косата, фигурата, очите — всичко в него беше от Павел.
— Как сте, Вероника Матвеевна? — учтиво попита той. — Радвам се да ви видя отново.
Тя се стъписа. Да каже, че се е припознал и да отминат, беше глупаво, след като той се обърна към нея по име.
— Благодаря, добре съм — отвърна нервно.
— Това вашето синче ли е?
— Да.
Смитиенко видя в очите й толкова явна паника, че планът узря в главата му почти мигновено.
— Хубаво момче — кимна той одобрително. — А вие все там ли си живеете, не сте ли се преместили?
— Не, там сме, в същия блок, на съседната улица — отговори тя вече по-спокойно. Явно бе решила, че Павел нищо не е разбрал.
Поговориха си още пет-шест минути за незначителни неща. Турбина се сбогува с него, без да крие облекчението си. Но радостта й се оказа преждевременна. Павел правилно бе съобразил, че тя би дала всичко, за да скрие от това красиво едро момче — своя син — истината за баща му. Интересно — каква ли легенда му е втълпила? Че баща му е полярник, загинал при изпълнение на отговорно задание на родината? Или пожарникар, пожертвал живота си, за да спаси хора? Или нещо друго също толкова сърцераздирателно?