Тя занесе телефона в хола и плътно затвори вратата след себе си.
— Константин Михайлович, аз съм. Знаете ли, че Артюхин е избягал?
— Още не. Защо, наистина ли е избягал? — спокойно попита Олшански.
— Току-що разговарях със Самикина, имам тези сведения от нея.
— Значи самата Самикина не е избягала?
— Не е.
— Добре тогава. Аз водя следствие за нейните лъжливи показания, а Артюхин предадох на съда, нека сега те да се тръшкат — нали точно те го пуснаха под гаранция. Аз бях против, казах им, че не бива да го пускат. Най-вероятно са подкупили съдията.
— И какво, значи сега никой не се интересува от него? И да го оставим да се крие?
— Е, според късмета. Нали знаеш, Настя, тъй като гаранцията бе въведена у нас съвсем наскоро, няма практика, никой не знае със сигурност какво трябва да прави и как да упражнява контрол. Може съдията сам да се сепне, да поиска да разговаря за нещо с Артюхин. Може милицията по местожителство да реши да провери как се държи, как спазва условията по гаранцията. И в милицията се срещат добросъвестни хора. А може и никой да не се сети за него чак до процеса. Трудно е да се прогнозира. Но аз, разбира се, ще съобщя на съдията. А ти за какво разговаря със Самикина?
— Онези момчета, дето са платили гаранцията на Артюхин, си искат парите. Страх ги е, че всичко ще изгори в пламъците на държавната хазна. Затова тя дотича да ме притиска — трябвало да я съжаля.
— Смята, че ти си виновна за всичко ли?
— Ами да.
— Добре, не обръщай внимание, ще го преживеем. Ти си в отпуска, почивай си спокойно. Как се чувстваш като семейна жена?
— Чудесно. По-хубаво е, отколкото съм си мислила.
— Е, дай боже!
Когато Антон си тръгваше, Настя си наметна якето и слезе да го изпрати.
— Анастасия, наистина ли никак не ви е жал за това момиче? — попита той, спря до своята яркожълта кола и извади запалката си.
— Не — сдържано отговори тя.
Всъщност тя слезе с него точно за да поговорят за това. Но някак не й се говореше.
— А защо тя смята, че вие сте виновна?
— Защото доказах, че нейният любовник е извършил изнасилване.
— Странна логика — позасмя се Антон. — И наистина ли не знаете как да й помогнете?
— Защо — знам. Трябва да вдигне на крак всички частни детективски агенции и да им плати, за да намерят Артюхин, преди милицията да разбере, че е избягал. Защото ако милицията започне да го търси, гаранцията се губи.
— А защо не й дадохте този съвет?
— Защото работя в милицията, а не в частна детективска агенция.
— А вие бихте ли могли да го намерите?
— Едва ли. — Тя сви рамене. — Не умея да го правя. Никога не ми се е налагало. С това се занимават специални подразделения и специални сътрудници.
— Все пак ми дожаля за нея — въздъхна Антон. — Така плачеше, просто не можех да я гледам.
— Така ли? Наистина ли ви дожаля? Аз пък видях момичето, изнасилено от Артюхин. И представете си — и за нея ми беше жал, и беше непоносимо да гледам синините по лицето и ръцете й. Както разбирате, той я беше бил. Лепнал се за нея на улицата, а тя от страх побягнала през парка, защото оттам пътят бил по-кратък. Вярно, по-кратък, обаче паркът е тъмен и безлюден. Януари, в шест часа вечерта вече нищо не се вижда, а това се случило в девет. И никакви хора наоколо. А между другото Артюхин бил доста пиян.
Антон помълча, после внезапно се усмихна.
— Извинете, май изтърсих глупост. Във всеки случай вие по-добре знаете как трябва да се постъпи.
Сбогуваха се дружелюбно и сърдечно. Но на Настя, кой знае защо, й бе неприятно, тя бързо влезе във входа и не дочака Антон да си тръгне.
Тази нощ Настя не можа да спи. Легна си късно, от ума й не излизаше двойката, която бе получила писмо преди два месеца. Въртя се в леглото до три, после отиде в кухнята, седна удобно, вдигна краката си на една табуретка, запали цигара и потъна в размисли, от които я изведе събудилият се Чистяков, който със страховита физиономия я заведе насила в леглото, като я накара да вземе приспивателно.
— Какво приспивателно, Льошик, вече е три и половина! — опита да се съпротивлява Настя. — След хапчето трябва да се спи най-малко осем часа, инак ще бъда съвсем скапана.
— И какво от това? Ще спиш, разбира се — колкото ти се спи. Нали няма да ходиш на работа!
Към четири часа успя да заспи, а в единайсет я разбуди Льоша: