— Ася, на телефона е Шевцов. Открили са още писма.
Тя отведнъж се почувства бодра. Скочи от леглото и грабна от ръката на мъжа си телефонната слушалка.
— Тази сутрин се обадиха още четирима души — съобщи й Антон. — Най-ранното писмо е получено преди почти половин година.
— Ах, дявол да го вземе! — възкликна Настя. — Абе тоя човек мира не ни дава!
— За кого говорите?
— За убиеца. Щом си настроя мозъка на определена вълна, веднага се случва нещо, което коренно променя цялата картина.
— Явно е някой много умен — разсмя се Антон, — не е лъжица дори за вашата уста. Ще искате ли нещо от мен?
— Зависи дали ще имате време да пътувате с мен.
— Как може изобщо да питате, Анастасия! — възмути се Антон. — Разбира се, че имам. Ще правя всичко, каквото трябва. Та това засяга и мен.
— По какъв начин ви засяга?
— Нали ме обраха, забравихте ли? Така че съм кръвно заинтересован от разобличаването на убиеца. И после — нали видях онази убита младоженка, Карташова, и нейния годеник. Не е толкова лесно да се забрави. За вас сигурно е по-лесно, вие сте свикнали.
Уговориха се Антон да вземе всички адреси и да отидат заедно при жените, получили странните заплашителни писма.
След два часа те разговаряха със симпатичната младичка Юля, която си беше сама вкъщи, защото поискала да я освободят от работа заради разговора с милицията.
— Знаете ли, тогава ни най-малко не се учудих — откровено заяви тя. — Имах едновременно трима кандидати и дълго избирах за кого да се омъжа. Затова бях сигурна, че някой от останалите двама е написал писмото.
— А съпругът ви знае ли за писмото?
— Не, разбира се, не му казах.
— Защо? Нима не е знаел, че имате и други кандидати?
— Знаеше. Страхувах се да не тръгне да ги бие. Знаете ли какъв е!…
— Какъв?
— Кибритлия. За нищо и никакво тръгва да се бие.
— Не се ли страхувате, че и на вас може да посегне?
— Не, той ме обича — уверено отговори Юля. — Никога не би ме пипнал с пръст.
— Запазихте ли писмото?
— Че как, запазих го, разбира се! Все пак смятах, че ми е спомен от онези душички. — Тя се усмихна злобничко.
Юля донесе познатия бял плик и извади от него сгънатия на две лист хартия със същите думи като в другите писма.
— Жалко! — искрено въздъхна тя. — Излиза, че никой от онези двамата не го е писал. Аз си мислех, че поне един от тях се е опитал да ме върне, а то излезе…
Настя и Антон поеха към следващия адрес.
— Гледай ти, колко интересно се получава! — каза той. — Съпрузите, у които бяхме вчера, се зарадваха, като разбраха, че писмото не е написано от някой техен близък. А тази Юля, обратното — съжалява. Смешна работа.
— Смешна, да — съгласи се Настя, макар че изобщо не й бе смешно. Тя се мъчеше отдавна и все не можеше да проумее логиката на престъпника и неговия замисъл и затова беше нервна и притеснена.
Следващата жена, получила писмо, беше тъжна и уморена. Настя огледа жилището й и си помисли, че тук не се усеща никакво мъжко присъствие, макар че домакинята се е омъжила само преди четири месеца.
— Всичко рухна заради това писмо — каза жената равнодушно, загледана някъде към прозореца. — Сега вече е късно да говоря за това, нищо не може да се поправи. Мъжът ми така и не ми повярва.
— Ревност ли?
— Не, по-скоро глупост. Е, разбира се — и ревност. С една дума — от него се изсипаха всички мръсотии. Не бях предполагала, че таи толкова злоба и простащина. Така че може и да стана за добро. — Тя се усмихна сдържано.
— Кажете, Ана Игоревна, запазихте ли писмото?
— Какво говорите! Мъжът ми веднага го накъса на парченца. По-точно — годеникът ми, защото това стана вечерта преди сватбата. В деня на сватбата той все още някак се крепеше, дори беше нежен. А от следващия ден се започна… Излязох и уличница, и курва, и проститутка. Дори не бях подозирала колко мръсни думи е знаел. Оказа се, че имал доста богат лексикон. — Ана Игоревна се усмихна тъжно. — Търпях го точно десет дни. На единадесетия се разделихме. Вече оформихме и развода.
— Съчувствам ви — тихо каза Настя. — Може би сега, след като се разбра, че такива писма са получавали и много други жени, нещата биха се оправили?
— Не, не искам. — Ана Игоревна поклати отрицателно глава. — Стига ми толкоз. Вече съм на трийсет и шест, няма да се унижавам заради един печат в паспорта. Защо да крия — много исках да се омъжа, но все не успявах. Не, повече няма да опитвам.