— При кого е ходила? — Жора дори се задави. — При Каменская от криминалния отдел, от „Петровка“?
— Ами да, при същата, дето предаде Серьога.
— Идиотка! — разкрещя се в слушалката Жора. — Ами ти къде гледаше? Не можа ли да й кажеш?
— Защо бе, какво толкова? — обиди се Степашка. — Защо крещиш?
— Абе ти можеш ли да проумееш коя е тази Каменская?! Мамка ти, имаш ли поне капка мозък?
— Защо, коя е?
— Помниш ли, че преди два месеца застреляха любимия внук на Трофим?
— Добре де, помня. И какво?
— Ами точно тая Каменская намери убиеца. И сега Трофим й е пръв приятел.
— Е, чак пък пръв! — усъмни се Степашка. — Не преувеличавай.
— Аз не преувеличавам, а искам тъпата ти глава да проумее, че ако Каменская се оплаче на Трофим, че заради Артюхин тормозим мадамата, ще хвърчат глави. Цялата история веднага ще се размирише. Нали затова се трепем — Трофим да не научи, че сме помогнали с гаранцията на твоя Артюхин, а ти… Кретен такъв!
— Но аз не знаех — взе да се оправдава Степашка. — И изобщо за пръв път чувам за тая Каменская.
Тук, разбира се, лъжеше. Просто беше забравил. Безспорно бе чувал историята с внука на могъщия мафиот Трофим, и то неведнъж, и името на онази мадама от милицията му бяха казвали, само че той някак не се съсредоточи върху това име, веднага му изхвръкна от главата. Да, дявол да го вземе, лошо се получи! Ако не беше забравил, щеше да предупреди Лариса хич и да не помисля да ходи при Каменская. Можеше да предвиди, че тя ще постъпи точно така. Нали сам й подсказа този ход, сам натърти: „Ти си виновна, че стана така — ти се оправяй.“ То се знае, момичето е помислило, поразмърдало си е мозъка и се е втурнало при онази, която е сметнало за виновна. Тоест при Каменская.
— С една дума, Степашечка — каза Жора вече по-спокойно, — бегом при Лариска и здравата да я стреснеш! Да се обажда на Каменская, да върви при нея, да лази в краката й и да се извинява, че нали, простете ми, уважаема, не бях на себе си, много се тревожа за Серьожа. Да й даде честна дума, че Серьожа ще се върне след ден-два, че изобщо не е избягал, че всъщност се е скатал при поредната женска, а тя не е могла да го намери, та се е уплашила, че е избягал. А той уж никъде не е избягал, а си е в Москва и мърсува в чужд креват. Ясно?
— Ясно. Ей сега ще го направя.
— Давай, по-бързо! Всяка минута е скъпа.
Степашка затвори телефона, бързо се преоблече в скъп официален костюм. Отвори хладилника, извади оттам огромна кутия бонбони и запечатана бутилка „Джони Уокър“, подреди всичко в дипломатическо куфарче и хукна надолу по стълбите, като дрънчеше с ключовете от разкошната си кола. Цветя щеше да купи по пътя.
Глава 11.
Марат Латишев се събуди късно. Главата му тежеше, в устата си имаше отвратителен вкус, останал от несметния брой цигари, изпушени снощи по време на играта. Да, той пак игра, но този път спечели. Именно тези сполуки от време на време не го оставяха да сложи край на задълбочаващото се пристрастяване. Всяка печалба Марат възприемаше като начало на поредица от сполуки и никакви загуби не можеха да го спрат, защото вярваше: в края на краищата ще хване жар-птицата за опашката. Ето я, той вече се е докосвал до нея, галил е нейните преливащи копринени пера, надничал е в тези жълти немигащи очи — не, не е възможно рано или късно тя да не му падне в ръчичките.
Докато си вареше силно кафе, му се обади Тамила, гласът й бе раздразнен и злобен.
— Защо седиш като пън, това искам да знам! — бяха първите й думи. — Смяташ ли да предприемеш нещо или не? Времето си тече.
— В събота отидох на вилата, не е ли достатъчно?
Той беше разказал на Тамила за срещата си с Еля и Турбин още тогава, в събота вечерта. Двамата имаха чувството, че камъкът е бил хвърлен ловко и доста точно, във всеки случай Еля се бе прибрала у дома, разстроена и потисната. Но още във вторник момичето се развесели, живна, отново чуруликаше из къщи. Лошото настроение я държа съвсем кратко.
— Беше достатъчно — отговори му Тамила. — А сега трябва да продължиш да действаш. Отидоха на плаж в Серебряний бор.
— Ясно — въздъхна Марат. — Благодаря за информацията.
Не му се ходеше никъде, чувстваше се напълно скапан, но разбираше, че Тамила е права. Бързо изпи горещото кафе и тръгна за Серебряний бор.
Веднага намери Еля и Турбин. Въпреки слънчевото и топло като по средата на лятото време, хората на плажа бяха малко — все пак беше делник. Докато приближаваше, Марат с възхищение огледа хубавата, мускулеста фигура на Турбин: широки рамене и дълги, силни нозе. „Може ли човек да обвинява това глупаво момиче, задето буквално се разтапя пред такъв мъж? — помисли си Латишев. — Защото той наистина е хубав, невероятно хубав, този загубен, жалък аспирант философ.“