Ти я остави на масата. Намерих я малко след като си тръгна.
— Колко ужасно! Не бях открила липсата й.
— Какво да направя с нея? — запитах. — Бих могъл да ти я изпратя по пощата или да ти я донеса. Както кажеш.
Последва дълга пауза. Чувах дишането й.
— Ало? — казах. — Там ли си?
— Разбира се. Мисля. Би ли ми направил една услуга?
— Каква?
— Би ли сложил за момент слушалката на сърцето си?
— Това е единственото, което няма да направя — отговорих, тъй като не исках да разбере колко силно бие сърцето ми, макар да знаех, че на нея й е известно.
— Би ли нарекъл това удар по паднал човек?
— Да, но ако говорим по този въпрос, искам да ти кажа, че промених мнението си. В бъдеще ще бъда като теб, когато удрям, няма да се съобразявам.
— Спортсменско ли е?
— Изобщо не ми дреме.
— В такъв случай смятам, че брошката е твърде ценна, за да я изпращаш по пощата, нали?
— Брошката е твоя, рискът — също. Ти трябва да решиш — казах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен.
— Не смятам, че ще е по-добре, ако я изпратиш по пощата.
— Тогава да ти я донеса.
— Не, не искам да правиш това. Къде живееш, Дейвид?
— Имам стая на партера на Виа Карнини 23. Пада се точно зад Скалата.
— Утре ще дойда и ще взема брошката, Дейвид. Около седем.
— Квартирата ми не е нищо особено — изрекох дрезгаво, — но както искаш.
— До утре в седем — каза тя. — Лека нощ, Дейвид.
— Лека нощ — отговорих.
ВТОРА ГЛАВА
Около четири и половина в петък следобед завърших тура из катедралата с една възрастна двойка американци. Бяха приятни и искрено ми благодариха. Дадоха ми три хиляди лири — твърде много за времето, което им отделих.
Когато се отдалечиха с колата си, Торчи излезе от сянката и ме сбута с лакът.
— Последните два дни имате голям късмет.
— Зная — отговорих и му подадох банкнота от петстотин лири. — Благодаря ти за заема. Донесе ми щастие.
— Решихте ли за брошката? — запита той, пъхайки банкнотата в джоба си. — Мога да имам парите след един час.
— Не я продавам. Тя не е моя. Ще я върна.
Торчи сви устни.
— Както добре знаете, аз ви обичам като брат, синьор Дейвид, затова ще ме извините, но ще ви кажа, че няма жена на света, която да струва двеста и тридесет хиляди лири. Която и да е, тя просто не струва толкова пари.
— Не разбирам защо трябва да влагаш еднакъв смисъл, когато говориш за брошката и за жени.
— Извинявайте, но смятам, че вие го правите. Аз видях какво се случи между синьората и вас, когато смятахте, че сте сами в катедралата. То беше естествено и разбираемо. Толкова красива жена като нея е създадена за любов. Но ако ми продадете брошката, ще имате предимството да използувате парите. А ако й я върнете, ще заслужите само благодарността й, а може би и още нещо, но ако се сравни загубата на парите с това, което тя ще ви предложи, си е чиста загуба. Бъдете разумен, синьор Дейвид.
— Върви си — казах със смях. — Няма да ти дам брошката.
— Почакайте, няма защо да бързаме — каза загрижено Торчи. — Ето какво ще направим. Ще ви дам двеста и петдесет хиляди лири и можете да вземате Симона. Това наистина е хубава сделка. Симона е съвършена. Тя е голяма специалиста в любовното изкуство. Вярно, че настроенията й често се менят, но там, където има страст, трябва да очаквате огън. Бийте я редовно и тя ще ви доставя голямо удоволствие. Не ви ли предлагам хубава сделка?
— Прекрасна е, но аз не продавам брошката. Ако беше моя, не бих се колебал, но тя не е и няма какво повече да говорим.
Торчи ме погледна тъжно.
— Страхувам се, че синьората ви е направила много силно впечатление. Това е лошо. Мъжете не бива да се омагьосват от жени.
— Точка по въпроса, Торчи.
— Смятам, че някога ще съжалявате за решението си — каза той, вдигайки пълните си рамене. — Мъж, който поставя една жена над парите, си търси белята. Ще се моля за вас.
— О, върви по дяволите! — избухнах, изгубил търпение. Ядосах се, защото той изричаше неща, които се въртяха в главата ми още откакто й се обадих по телефона.
— Ще накарам и Симона да се моли за вас — каза Торчи с тихо достойнство и си тръгна през площада с клюмнала глава и приведени рамене.
На масата до прозореца ми имаше саксия с медночервена беговия. Репродукцията на Ботичели беше прибрана под леглото. От Филипо взех на заем покривка за масата в синьо и червено, синя копринена кувертюра за леглото — от Умберто и много хубав персийски килим от Джузепе.
Стаята ми стана неузнаваема. Разбира се, тапетите си оставаха отвратителни, но мизерията на стаята не си личеше така очебийно, сега от нея не можех да се срамувам.