Но все пак остави телевизора да работи и се приспа със стария черно-бял филм.
Болката бе толкова шокираща и зверска, че тя дори не можа да изпищи. Кошмарна тежест се стовари върху гърдите й и смаза дробовете й. Опита да си поеме дъх, но болката бе прекалено силна, а обхваналият я ужас дори я надминаваше.
Те бяха отвън, някъде в тъмното. Чуваше ги. После чу експлозиите и разбиването на стъкла. И най-страшното — писъците.
Смеховете обаче бяха по-зловещи от писъците.
— Джини? Джини?
Не, не плачи. Не издавай звук. По-добре да умреш тук, в тъмното, отколкото те да те намерят. Но те идваха за нея, а тя не можеше да сдържи хлиповете и тракането на зъбите си.
Внезапната светлина я заслепи.
— Имаме оцеляла!
Тя зарита, за да се освободи от ръцете, които се протегнаха към нея.
Събуди се обляна в пот, грабна фенера и го стисна като оръжие.
Имаше ли някой в стаята? До вратата? Или пред прозореца?
Рийс седна в леглото разтреперана и наостри уши.
Час по-късно, когато будилникът иззвъня, тя все още седеше в леглото напрегната, стиснала фенера. Всички лампи в стаята светеха.
3.
След кошмарната паника през нощта не бе лесно да се изправи срещу хората в кухнята и да се преструва на нормална. Но не само бе останала без пари, а и бе обещала да е там точно в шест часа.
Единствената друга възможност бе да отстъпи и да прати по дяволите всички месеци, в които бе постигнала известен напредък. Знаеше, че само с едно телефонно обаждане щеше да бъде спасена.
Но това щеше да е краят.
Рийс реши да действа бавно и стъпка по стъпка. Обличането бе победа, излизането от стаята — втора. Разходката до ресторанта бе истински триумф. Въздухът беше студен — зимата все още не се предаваше. Дъхът излизаше от устата й на бели облачета, които едва се забелязваха в здрача. Силуетите на планините се очертаваха на фона на развиделяващото се небе. Подножието им бе потънало в мъгла. Тя се надигаше от езерото на леки облаци, тънки като крилцата на вълшебна фея.
Всичко изглеждаше невероятно красиво и спокойно. Сърцето й заби учестено, когато забеляза някакво движение в мъглата. Но се успокои, когато съзря силует на животно. Лос, елен или сърна. Не можеше да е сигурна от това разстояние.
Животното наведе глава, за да пие вода от езерото. В същия момент Рийс чу птичи песни. Поиска й се да седне на тротоара и да наблюдава изгрева на слънцето.
Поуспокоена, тя продължи разходката си. Щеше да й се наложи да се справи с кухненската работа, хората и вечните въпроси, които измъчваха любопитните, колчем се появеше ново лице. Не можеше да си позволи да закъснее, нито да нервничи. Господ знаеше, че не изпитваше абсолютно никакво желание да привлича вниманието към себе си.
Запази спокойствие, заповяда си тя. Съсредоточи се. За да си помогне, започна да рецитира откъси от стихотворения, като наблягаше на ритъма на думите. Внезапно осъзна, че говори на глас, и се стресна. Но си напомни, че наоколо нямаше жив човек. След минута стигна до вратата на „Ангелска храна“.
Заведението бе обляно от ярка светлина и това поуталожи напрежението й. Вътре някой се движеше енергично. Да, Джоуни бе вече в кухнята. Никога ли не спеше тази жена?
Рийс си нареди да почука на вратата. Да се усмихне и да махне с ръка. А след като веднъж влезеше вътре, щеше да удави тревогите си в работа.
Но ръката й тежеше като олово и отказваше да се помръдне. Пръстите й бяха сковани и безпомощни.
— Проблеми с вратата ли имаш?
Рийс подскочи стреснато и се извърна назад. Линда-Гейл затръшна вратата на малката си кола.
— Не. Не. Аз просто…
— Унесе ли се? Имаш вид на недоспала.
— Ами май не спах достатъчно снощи.
Хладният въздух като че ставаше все по-студен след всяка стъпка, която Линда-Гейл правеше към нея. Яркосините очи, толкова дружелюбни предишния ден, гледаха враждебно.
— Закъсняла ли съм? — притеснено попита Рийс.
— Учудена съм, че изобщо се появяваш на работа след нощта, която сигурно си прекарала.
Рийс си припомни как бе седяла уплашена в леглото, стиснала фенера и заслушана в непознатите шумове.
— Откъде знаеш?…
— Ло има репутация на издръжлив.
— Ло? Не… Ох!
Изненада, примесена с развеселеност, поотпусна нервите й.
— Ние не… аз не… Господи, Линда-Гейл, познавам го едва от десет минути. Нужен ми е поне един час, преди да проверя нечия издръжливост.
Линда-Гейл отдръпна ръка от вратата и присви очи.
— Не скокна ли в леглото с Ло?
— Не.
Е, поне с това можеше да се справи.