— Диаманти? Я стига бе!
— Вероятно лъжеше, ама си го харесваше. Вечно го носеше. Дори по време на изпълненията си. Каза, че Пъстървата я наричал Тъмната страна на луната. Каквото и да означава това.
— Може би Пъстървата знае къде се е запиляла — каза Рийс, като погледна Броуди, сякаш за потвърждение.
Той реши да продължи да си пие бирата и да се държи като човек, на когото не му пука.
— Мислиш ли, че някой от работещите тук го познава? Някоя от другите танцьорки?
— Дийна не споделяше много. Хвалеше се, но искаше да задържи този тип за себе си. Със сигурност не беше рокер.
— Така ли?
— Според нея било време да хване човек с добра работа, който вижда от живота повече, отколкото някакъв си мотор. Но пък, както ти казах, разделиха се. И тогава тя изчезна. Предполагам, че си е намерила по-добро място.
— Сигурно си права.
Броуди проговори чак когато се върнаха в колата.
— Не спираш да ме изненадваш, слабаче. Седиш в стриптийз бар и лъжеш адски убедително.
— Това ми се стори най-прекият път. Ако бях споменала, че съм видяла някой да убива Дийна Блек преди няколко седмици, но никой не ми вярва, нямаше да свършим работа. Но не съм убедена, че и сегашното ми поведение ни помогна с нещо.
— Разбира се, че ни помогна. Информацията за времето, когато Дийна е изчезнала, съвпада с убийството край реката. Имала е връзка с мъж, който очевидно не е искал да го виждат с нея и я е карал да държи името му в тайна. Но пък си е падал по нея достатъчно, за да харчи пари. Жените обичат бижута, нали?
— О, да.
— Виждаш ли? Купил й е скъпо колие, което означава, че е държал на нея. Поне за известно време. После е искал да скъса, но тя се е възпротивила. Почнала да го преследва и той решил да се отърве от нея.
— Може да е искала сериозни отношения, но не го е обичала.
— А ти мислеше, че го е обичала?
— Не знам какво мислех. Но сега знам. Една жена не говори за мъжа, когото обича, по този начин. Не го нарича Пъстървата, ако има истински чувства. Просто е преследвала някаква цел.
Броуди изчака за момент.
— Това променя ли решението ти за действията, които трябва да предприемем?
— Не. Кучка или не, не заслужаваше да умре по този начин. Мисля… — внезапно тя го задърпа за ръката. — Това Ло ли е? Това пикапът на Ло ли е?
Броуди се огледа наоколо точно навреме, за да види как черен пикап завива зад ъгъла.
— Не знам. Не го видях достатъчно добре.
— Мисля, че беше Ло.
Дали ги беше видял? И ако ги бе видял, защо не им бе свирнал или махнал? Защо не бе спрял?
— Защо пък Ло ще е в Джаксън?
— Много хора идват в Джаксън по различни причини. Това не означава, че ни е следил, слабаче. Не е лесно да проследиш някого по правата отсечка от Ейнджълс Фист до тук.
— Може и да си прав.
— Сигурна ли си, че беше той?
— Не. Не съвсем. Е, сега какво?
— Веднъж щом се върнем в Ейнджълс Фист, аз ще проявя страхотните си репортерски способности, за да открия нещо повече за Дийна Блек. Но първо ще поразгледаме някои от местните бижутерски магазини. Може да открием откъде е купено колието.
— Добра идея. Малък седефен полумесец на златна верижка, вероятно украсена с диаманти. Колко бижутерски магазина има в Джаксън?
— Страхувам се, че скоро ще разберем.
Прекалено много, бе мнението на Броуди след около час. Особено като се добавеха сувенирните магазини и занаятчийските работилнички, които също продаваха бижута. Никога не бе разбирал желанието на хората да се кичат с метали и камъни, но тъй като го правеха откак свят светува, не очакваше да прекратят любимата си дейност.
Почувства облекчение, когато страхът му, че Рийс ще поиска да разглежда бижута, не се оправда. Тя не се поддаде на изкушението, което според него завладяваше женския пол при наличието на украшения. Жена, която можеше да се съсредоточи върху задачата си, когато наоколо блестят красиви накити, бе страхотна, по негово мнение.
От време на време я забелязваше да се заглежда по рафтовете, но очевидно бе твърдо решена да не позволи бижутата да я съблазнят. И Броуди уважаваше това. Особено след като видя как други мъже страдат безмълвно, докато жените им ахкаха и се пазаряха.
Уважението и удоволствието му бяха толкова силни, че по едно време я придърпа към себе си и я целуна страстно.
— Хм. Това беше хубаво. Но на какво се дължи този внезапен порив?
— На факта, че си разумна и свястна жена.
— Добре. Защо мислиш така?
— Работата ни щеше да отнеме поне два пъти повече време, ако спираше и ахкаше пред всяка витрина. Сега все пак имаме някакъв напредък.