Е, невинаги споделяше цялата истина.
Около езерото бяха разпръснати къщи и вили. Някакво семейство се наслаждаваше на великолепния ден и неделното барбекю — печено пиле, картофена салата, шишчета със зеленчуци, полети обилно с бира и чай с лед.
Куче се втурна след синя топка, метната в езерото. Хубаво момиче стоеше на брега, смееше се весело й подвикваше окуражително. Животното захапа топката, доплува до сушата, разтърси се лудо и опръска господарката си. Пръските заблестяха като диаманти под слънчевите лъчи.
Лаят на кучето бе изпълнен с дива радост, когато момичето отново хвърли топката.
Рийс извади шишето с вода, отпи щедра глътка и навлезе сред вечнозелените дървета.
Надяваше се да види някой лос или сърна. Или дори елен. Може би същия, когото бе видяла рано сутринта да пие вода от езерото. Е, предпочиташе да мине без мечките, за които се споменаваше в брошурите и туристическото ръководство, макар там да пишеше, че животните избягват контакт с хората.
Все пак някоя мечка можеше да е в лошо настроение днес и да реши да изкара гнева върху нея.
Добре де, щеше да внимава. Нямаше да се отдалечава прекалено много и да се отклонява от пътеката.
Тук е по-хладно, помисли си тя. Слънцето не можеше да достигне преспите, а водата на поточето ромолеше по парчета лед.
Рийс тръгна покрай потока и се заслуша в нежните му звуци. След известно време откри следи от животно и се развълнува. Какво ли беше? Любопитна да узнае, тя извади ръководството от раницата си.
Леко шумолене я накара да застине на място. Не се знаеше кой бе по-изненадан — Рийс или едрият елен срещу нея. В продължение на секунда двамата се гледаха стреснато.
Рийс затърси фотоапарата си. Успя да заснеме красивото животно, но допусна грешката да се засмее до волно. Еленът се уплаши и побягна.
— Знам как се чувстваш — промърмори тя. — Светът е пълен с опасности.
Прибра фотоапарата в джоба си и внезапно осъзна, че вече не чува лая на кучето, нито шума от колите по главната улица на градчето. Само вятърът разлюляваше клоните на дърветата и водата в потока ромолеше.
— Май няма да е лошо да поживея в гората. Да си намеря малка, изолирана от света къщурка и да отглеждам зеленчуци. Мога да стана вегетарианка — каза си тя, като прескочи тесния поток. — Е, не точно вегетарианка. Но мога да се науча да ловя риба. Ще си купя пикап и веднъж месечно ще ходя в града за провизии.
Рийс започна да си представя отшелническия си живот. Не прекалено далеч от водата, нито пък високо в планината. Къщата й ще има много прозорци, за да може да се наслаждава на великолепната гледка.
— Мога да започна свой собствен бизнес. Да готвя по цял ден и да продавам ястията. Сигурно ще си намеря клиенти по интернет. Няма да излизам от къщи и вероятно ще добавя и агорафобия към списъка си с фобии.
Не, щеше да живее в гората, но да работи в града. Ами да, дори можеше да си остане при Джоуни.
— Да, ще изкарам няколко седмици и ще видя как ще потръгне. Но трябва да се махна от проклетия хотел. Къде обаче да отида? Няма да е лошо да видя…
Рийс изпищя, препъна се и едва не се просна по гръб.
Едно бе да се натъкнеш на елен и съвсем различно да се блъснеш в мъж, който си лежи спокойно в хамака с книга на гърдите си.
Беше я чул да идва. А и как да не я чуе, когато тя си говореше на глас, докато вървеше. Беше си помислил, че ще се отбие към езерото, но вместо това бе тръгнала право към хамака му, приковала очи в новите си туристически обувки. Затова Броуди остави книгата си и се загледа в нея.
Гражданка, която се наслаждава на дивите пейзажи, помисли си той развеселено. Раница и обувки от „Л. Л. Бийн“, леко износени джинси, бутилка с вода.
А от джоба й стърчи мобилен телефон. На кого, по дяволите, щеше да се обажда?
Рийс бе опънала косата си назад, а опашката й минаваше през задната дупка на бейзболната шапка. Лицето й бе бледо, очите — огромни и уплашени, с великолепен наситен кафяв цвят.
— Изгуби ли се? — попита я той.
— Не. Да. Не.
Тя се огледа наоколо, сякаш тъкмо бе пристигнала от друга планета.
— Просто се разхождах. Май съм навлязла в нечия собственост.
— Така е. Искаш ли да изчакаш минутка, докато отида да си взема пушката?
— Всъщност не. Явно това е хижата ти.
— Брей, уцели и двата пъти.
— Хубава е — отбеляза тя, като се загледа в семплата дървена постройка и широката тераса, на която имаше маса и стол. — Уединено е — добави. — Съжалявам.
— Аз пък не. Обичам уединението.
— Имах предвид… е, знаеш какво имах предвид.