— Добре. Ще се обадя на Рийс да дойде да ме вземе колкото се може по-скоро.
— Не мисля, че ще се обадиш на когото и да било — промърмори Ло, като я дръпна към хижата. — Не трябваше да стигаме дотук толкова рано, но ти нямаше търпение. Исках да дойдем на здрачаване.
— Е, вече сме тук.
Тя влезе разгневена в хижата. Възнамеряваше веднага да извади мобифона си и да се обади на Рийс. Но бе прекалено зашеметена, за да направи друго, освен да гледа с ококорени очи.
За трети път от десет минути Рийс погледна часовника си. Защо Линда-Гейл не се обаждаше? Защо не бе успяла да я убеди да не отива с Ло тази вечер?
Пет минути, обеща си тя. После ще се обади на Линда-Гейл. Независимо колко налудничаво звучеше. Рийс щеше да настоява да научи къде е. И да се увери, че Ло знае за това.
— Гледането на часовника няма да накара времето да тече по-бързо. На работа си до десет — каза Джоуни, като разбърка гювеча. — И не мисли, че ще те пусна да си тръгнеш по-рано. Бездруго вече сме с една келнерка по-малко.
— Няма да си тръгвам рано. Просто Линда-Гейл обеща да ми се обади, но още не го е направила.
— Предполагам, че е прекалено заета, за да се сеща за теб. Видя как съкрати работното си време. При това в събота вечер. Двамата със сина ми явно са решили да ме побъркат. Смотаняци. Всичко е слънце, рози и лунни лъчи за тях. Е, тук пък е хамбургери, гювечи и пържоли, така че давай следващата поръчка.
— Какво? Какво каза?
— Казах да даваш следващата поръчка.
— Слънце и лунни лъчи. Спомням си. О, Господи! Спомням си. Ще се върна след минута.
Джоуни се ококори изненадано.
— Момиче, няма да напускаш кухнята, докато не ти разреша!
— Две минути.
— След две минути хамбургерите ще изгорят. Дай поръчката.
— Мамка му — изруга Рийс, но забърза да изпълни поръчката.
Пред камината в хижата бе сложена маса с бяла покривка, върху която стоеше синя ваза, пълна с розови рози. Имаше свещи и красиви прибори. А отстрани бе поставена висока сребърна кофичка с бутилка шампанско.
Ло взе дистанционно и пусна тъжна песен на Уинона Джъд.
— Какво е това? — объркано попита Линда-Гейл.
— Среща в събота вечер.
Обзет от желание да изпълни ролята си, Ло свали шала от раменете й и почна да пали свещите.
— Надявах се, че ще е по-тъмно, но и така става.
— Хубаво е — замаяна каза тя. — Красиво е, Ло.
Препарираната глава на едър планински овен не успяваше да наруши красотата. Лампата с мечка, катереща се по дърво, дори придаваше уют.
И макар да бе почти юни, Ло клекна да разпали огъня.
— Майка ти знае ли?
— Разбира се. Не дава хижата под наем откак… нали помниш оня тип, дето се застреля тук? — Ло замълча за момент и се намръщи. — Но това не те плаши, нали?
— Какво? Не. Не.
— Добре. Все пак трябваше да я помоля за разрешение да използваме хижата, а и да ми приготви нещо хубаво за вечеря, което само да притопля. Не беше особено доволна. Дори ни беше ядосана и на двамата, но реших, че ще промени мнението си, когато й съобщя каква е причината.
— Каква причина?
Ло се изправи и й се ухили.
— Ще стигнем и дотам. А сега, какво ще кажеш да отворим шампанското?
Господи, толкова е хубав, помисли си Линда-Гейл. Изрусена от слънцето коса, великолепно стегнато тяло, издокарано в сив костюм.
— Мисля, че е разумно.
Тя отиде до масата и нежно погали листенцата на роза.
— Беше ми купил розови рози преди години, помниш ли?
— На шестнадесетия ти рожден ден. Доста време мина оттогава.
— Така е. Ти ли подреди всичко?
— Не беше трудно. Важното бе да се направи потайно — ухили й се той и отвори шампанското. — Исках специална вечеря, но знаеш как е тук — всичко се разчува за миг. Трябваше да отида чак до Джаксън за розите. Реших, че Мак може да ги поръча, но щеше да започне да клюкарства с всеки, когото види. Единственият човек, който може да пази тайна в Ейнджълс Фист, е мама. Затова тя е единствената, която знае, че сме тук. Почти й казах и останалото, но…
— Останалото?
Тапата изскочи и Ло се усмихна доволно.
— Звучи тежкарски, нали?
— Какво останало?
— Тя… ами… Има няколко от твоите неща в спалнята. В случай че решиш да останеш за през нощта.
— Влизал си в къщата ми и си ровил в нещата ми?
— Не. Мама го направи. Не побеснявай. Заповядай — подаде й чаша той. — За всеки случай. Дали да вдигнем наздравица? Какво ще кажеш да пием за изненадите?
Линда-Гейл присви очи, но чукна чаша в неговата. Не възнамеряваше да пропусне луксозното питие.
— Всичко е адски красиво, Ло, и много мило. Но ние с теб си имаме проблеми и няма да забравя за тях.