— А сега?
— Сега — Рик погледна настрани. — Трябваше и можех да направя много неща. Помолих те да дойдеш тук да поговорим, защото реших, че ти първи трябва да узнаеш. През цялото време остана на страната на Рийс.
— Тя знае какво е видяла — отвърна Броуди и усети, че зрението му се замъглява за миг.
— Да, знае — потвърди Рик, стана и отиде до прозореца. — Не можах да я спра, по дяволите.
— Рийс също трябва да е тук — каза Броуди, като отпи нова глътка от кафето, за да прогони сънливостта си.
— Ще бъде.
— Дай ми подробности преди…
Това неговият глас ли беше? Пелтечеше като пиян. Стаята се завъртя пред очите му. Броуди се опита да се изправи. Внезапно осъзна какво става и се запрепъва към Рик.
— Мръсно копеле!
— Не можех да направя нищо друго.
Броуди падна на пода и Рик го изгледа с искрено съжаление.
— Не можех да направя нищо друго — повтори той.
Рийс звъня в дома на Броуди и на мобифона му поне десет пъти. Вече се смрачаваше. Искаше да чуе гласа му и да му съобщи какво знаеше.
Знаеше.
Мисълта за това просто не й позволяваше да продължи да пече пилета или да прави пюре.
— Трябва да вървя, Джоуни.
— В момента е вечерната лудница. А ти си готвачка.
— Не мога да се свържа с Броуди. Важно е.
— А на мен ми писна от бурна любов, която ми пречи на работата.
— Не става дума за любов — отвърна Рийс и свали престилката си. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Трябва да го намеря.
— Вратата на ресторанта не е от въртящите се. Ако излезеш, продължавай напред и не се връщай.
— Трябва да го направя.
Рийс изскочи навън, сподирена от ругатните на Джоуни. Слънцето вече се спускаше зад върховете, езерото бе посивяло от здрача.
Наруга се, тъй като по настояване на Броуди да не шофира сама до работата, сега й се налагаше да отиде пеша до вилата му. Първите два километра тича неуморно, като непрестанно се вглеждаше да види светлината на лампата, която той включваше по здрач.
Излязъл е да си купи бира, каза си тя. Или да се поразходи с колата. Или пък се къпеше.
Беше добре, където и да се намираше. Съвсем добре.
Паникьосваше се без причина.
Но на кого да се обадиш, когато знаеш, че най-важното градско ченге е убиец?
Трябваше да позвъни в щатската полиция. Точно така. Веднага щом поговореше с Броуди.
Слънцето и тъмната страна на луната. Рик Марсдън бе купил и двете колиета. Едното за жена си, другото за любовницата си. Точно той бе любовникът на Дийна Блек, промъквал се тайно в дома й, уплашен някой да не го види с нея.
И после я беше убил.
Рик можеше да проникне и да се измъкне от апартамента над ресторанта по-лесно от всеки друг. Нали всички бяха свикнали да го виждат да се разхожда из града? Знаеше как да вземе ключовете и да направи дубликати. Или да скрие факта, че бе прониквал някъде.
Да заличи следите си.
Рийс забави ход, пое си дъх и се опита да пребори паниката си. Нещо се мяташе във водите на езерото и шумолеше из тръстиките. Затича се отново с разтуптяно сърце.
Трябваше да влезе вътре и да заключи вратите. Да намери Броуди.
Дъхът й замря, когато видя сенките до езерото. Едва успя да потисне писъка си, когато забеляза трите елена, които пиеха вода.
Отби встрани от тях, профуча покрай върбите и най-после стъпи на частния път на Броуди.
Колата му не беше паркирана до нейната. Вилата бе тъмна.
Рийс извади ключа си с треперещи ръце и облегна глава на вратата. Беше много по-трудно да влезе в тъмното, отколкото да го остави зад себе си.
— Шест по едно е шест — започна високо тя, като завъртя ключа в ключалката. — Шест по две е дванадесет.
Влезе и затърси ключа на лампата.
— Шест по три е осемнадесет. Шест по четири е двайсет и четири.
Заключи вратата зад себе си и се облегна. Изчака паниката да отшуми.
— Не е тук. Но ще се върне след минута. Може да ми е оставил бележка. Ама той никога не оставя бележки. Но може пък този път…
Първо кухнята, реши тя. Започна да пали лампите по пътя си, за да прогони тъмнината. В каната имаше утайка от кафе, на плота лежеше отворен плик солети.
Рийс опипа каната. Беше студена. Погледна в хладилника и видя солиден запас бира и кола.
— Значи е отишъл да купи нещо друго. Това е всичко. И вероятно ще се отбие в ресторанта да ме вземе от работа. Адски съм тъпа. Направо идиотка.
Грабна кухненския телефон, за да набере мобифона му.
И чу как кола спира пред къщата.
— Господи! Благодаря ти, Господи!
Затръшна телефона и се затича към задната врата.
— Броуди — извика и отвори вратата.