— Няма да се измъкнеш толкова лесно — процеди той и запълзя да вземе падналия встрани пистолет. — Насочи пушката някъде другаде — нареди на Рийс.
Тя застина за момент, стиснала здраво оръжието.
— Побягнах.
— Да, побягна. Умно.
— Но не избягах.
Броуди изморено се отпусна до нея.
— Да, не избяга.
Ло, само по джинси, и Линда-Гейл, увита в чаршаф, се втурнаха към тях.
— Господи, Броуди! Прострелян ли си?
— Да — отговори писателят, като притисна ръка към окървавеното си рамо. — Вече имаме още нещо общо — ухили се той на Рийс.
Рик, проснат на земята между тях, покри лицето си с ръце и заплака.
На разсъмване Рийс помогна на Броуди да излезе от колата.
— Можеше да останеш в болницата поне един ден.
— И да прекарам няколко часа в удряне на подлогата в главата си. Но подобна перспектива не ми допадна. А видя ли сестрата, която насъскаха срещу мен? Приличаше на булдог. Ужасно страшна.
— Тогава ще изпълняваш всичко, което ти кажа. Можеш да легнеш на канапето или в леглото.
— Ти къде ще си?
— В кухнята, но няма да пиеш кафе.
— Слабаче, може би никога вече няма да ми се пие кафе.
Устните й потрепериха, но преглътна сълзите си.
— Правя ти чай и бъркани яйца. Леглото или канапето?
— Искам да седна в кухнята и да те гледам как ми готвиш. Това ще облекчи болката ми.
— Няма да те боли нищо, ако си вземеш лекарствата.
— Мисля, че и лекарства няма да взимам вече. Имах чувството, че плувам в лепило, когато бях в хижата на Рик. Чувах ви как говорите, но не разбирах думите. Поне отначало. Можех само да се правя на умрял и да се надявам да изникне възможност да го просна на пода.
— Докато беше вързан на стола и упоен с хапчета, Рик можеше да те убие.
— Можеше да убие и двама ни. И би го направил — додаде Броуди. — Но ти не избяга като заек, когато ти се удаде възможност. Страхотна нощ, нали, Рийс? — въздъхна той, когато тя застана с гръб към него и не му отговори.
— Отначало — заговори младата жена, — когато изтичах от хижата, имах само желание да се махна час по-скоро. Просто да избягам. Но после нещо се промени. Не знам кога. Осъзнавах само, че трябва да намеря нещо, с което да му се опълча. Предполагам, че изкарах акъла на Ло и Линда-Гейл.
— Тъкмо ще има какво да разказват на внуците си.
— Да — кимна тя, като извади тигана.
— Загря преди мен. Уж аз пиша криминалета, но готвачката ме изпревари. А аз се набутах в капана като пълен ахмак.
Никога нямаше да забрави как чу гласа й, докато бе замаян от хапчетата. Подобен див ужас не можеше да се забрави.
— Влизането ми в капана можеше да те убие.
— Не. Рик можеше да ме убие. Ти влезе в капана, защото той ти беше приятел.
— Да, беше.
Рийс извади маслото.
— Не знам какво ще стане с Деби и децата. Как ще преживеят този кошмар. Никога нищо няма да е същото за тях.
— И преди нищо не е било каквото са го мислели. По-добре е все пак да знаеш истината, нали?
— Може би. Друг път ще мисля по въпроса — обеща тя, като счупи няколко яйца и започна да ги разбърква с пресен копър и пипер. — Рик наистина си вярваше. Бе убеден, че защитава семейството си и прави каквото трябва. Смяташе, че Дийна го е поставила в безизходица, а той самият е добър човек.
— И наистина беше. Но е имал и тъмна страна, тласнала го да се захване с нещо, което никога не е трябвало да започва. И това му струваше скъпо. Както и на Дийна Блек.
— Той я уби. Зарови трупа й, заличи следите си, скри мотора й. А после го използва, за да отиде в апартамента й и да прибере нейните вещи, да заличи следите си и там. И извърши всичко с абсолютно спокойствие, дори след като му се обадихме да му съобщим какво сме видели.
— Ако беше успял да те уплаши или да те накара да се съмняваш в себе си, щеше да се отърве.
— Ако ти не ми беше повярвал, вероятно точно така щеше да стане. Мисля, че преживяното ме изтръгна от бездната, към която се бях запътила.
Рийс сипа яйцата в чиния и я остави пред Броуди. После го погали нежно по лицето.
— Щях да полудея без теб, Броуди. Щях да умра, ако Рик те беше убил. Затова — тя се наведе и го целуна, — благодаря ти, че остана жив. Изяж си яйцата.
После отиде да направи чай.
— За мен също е сериозно. Разбираш ли?
— Да.
— Един въпрос. Защо не ме пришпорваш?
— Че защо да го правя?
— Влюбена си в мен, нали?
— Да.
— Стигнахме заедно почти до смъртта. Вероятно ме чу как казвам, че съм готов да умра за теб. Но не ме притискаш.
— Не желая да те притискам — каза тя, като остави чашите на масата и се намръщи при почукването по предната врата. — Вече идват — промърмори. — Предполагам, че ще нахлуе цяла тълпа посетители, все хора, които искат да разберат какво точно се случи.