Рийс си пое дълбоко дъх и завъртя нервно капачката на шишето с вода. По-лесно й беше с непознати. Непоносими й бяха съжалението и загрижените погледи на хората, които я познаваха.
— Пак го правиш. Гледаш ме вторачено. Невъзпитано е.
Той повдигна вежда. Рийс винаги се бе възхищавала на хора, които успяваха да изпълнят този номер, сякаш имаха отделен комплект мускули за всяка вежда. Броуди се наведе и вдигна бутилка бира от земята.
— Кой решава тези неща? Имам предвид, кое е грубо и невъзпитано? — попита той весело.
— ОПГ.
Нужна му бе само секунда.
— Обществото за предотвратяване на грубостите? Мислех, че вече не съществува.
— Не, продължават добрата си работа. Но на тайни места.
— Прадядо ми беше член на ОПГ, но не говорим много за него, тъй като беше абсолютен задник.
— Е, във всяко семейство има по някоя черна овца. А сега ще те оставя да си четеш на спокойствие.
Тя отстъпи назад, а Броуди се зачуди дали да я покани на една бира. Но това щеше да е жест без прецедент и май не бе разумно да го прави. Внезапно рязък и силен звук наруши тишината.
Рийс се просна на земята, покрила главата си с ръце, като войник в окоп.
Първата реакция на Броуди бе да се засмее. Гражданка! Но после, когато Рийс не помръдна, нито издаде някакъв звук, осъзна, че става дума за нещо повече. Спусна крака от хамака и се изправи.
— Зловещият звук е от ауспуха на пикапа на Карл Сампсън. Истинска развалина е.
— Ауспух…
Броуди я чу как си повтаря думата шепнешком и забеляза треперенето й.
— Точно така — потвърди той и постави ръка на рамото й, за да я успокои, но тя се сви уплашено.
— Недей! Не ме докосвай! Не ме докосвай! Недей! Остави ме за минута.
— Добре — съгласи се той и се протегна да вземе шишето вода, което бе излетяло от ръцете й, когато се просна на земята. — Искаш ли си водата?
— Да. Благодаря.
Тя пое бутилката, но не успя да отвърти капачката, тъй като ръцете й силно трепереха. Без да каже и дума, Броуди взе шишето, отвори го и й го подаде.
— Добре съм. Просто се стреснах.
Стресна се друг път, каза си той.
— Помислих, че е изстрел — добави Рийс.
— Тук често ще чуваш изстрели. Ловният сезон още не е почнал, но хората се упражняват. Тук е Дивият запад, слабаче.
— Разбира се. Да, нормално е да го правят. Ще свикна.
— Ако искаш да се разхождаш из горите и планините, трябва да облечеш нещо ярко — червено или оранжево.
— Да, прав си. Разбира се. Следващия път ще внимавам.
Лицето й поруменя, според Броуди от срам. Рийс се надигна от земята, но дишането й си остана затруднено. Тя се опита да изтръска полепналите по дрехите й треви и боклуци.
— Е, това е краят на развлекателната ни програма — каза тя. — Наслаждавай се на остатъка от деня си.
— Това и възнамерявам да направя.
Броуди си помисли, че някой по-готин тип вероятно би настоял да я изпрати до града или поне би й предложил да поседне. Но той просто не беше готин тип.
Рийс се отдалечи на известно разстояние, после метна поглед през рамо.
— Между другото, аз съм Рийс.
— Знам.
— А. Добре. Ще се видим по-късно.
Да, това не може да се избегне, помисли си той, загледан в нея. Интересна жена с уплашени и големи като на сърна очи. И красива. А ако сложи още шест-седем кила, ще е направо сексапилна.
Но най-вече го заинтригува страхът й. Винаги се опитваше да разбере какво се върти в мислите на хората. А Рийс Гилмор очевидно бе преживяла интересни случки.
Рийс не отместваше очи от езерото, лодките и лебедите. Разходката й покрай него щеше да е доста дълга, но пък щеше да й даде време да се успокои и да забрави за преживяния срам. Започваше да я мъчи главоболие, но това не бе страшно. Ще вземе хапче, когато се прибере в хотела.
Стомахът й бе свит на топка, но и това не я притесни. Важното бе, че не бе повърнала и не се бе изложила напълно.
Защо, по дяволите, не бе сама в гората, когато проклетият ауспух изтрещя? Разбира се, ако бе сама, вероятно още щеше да лежи на земята и да скимти уплашено.
Броуди поне се отнесе небрежно към инцидента. Ето ти водата, стегни се. Много по-лесно й бе да се справи с подобно отношение, отколкото с нежните ласки и успокоявания.
Слънцето заблестя в очите й и тя бръкна в раницата, за да извади тъмните си очила. После си заповяда да вдигне глава нагоре и да върви с нормална крачка. Дори успя да се усмихне на двойката, с която се размина. После пък махна на шофьора, който я поздрави от колата си. Най-сетне стигна до главната улица на градчето.
Администраторката на хотела я поздрави усмихнато и я попита дали разходката й е доставила удоволствие. Рийс й потвърди, но думите й прозвучаха фалшиво.