— Няма да те зарежа. Ако реша да си тръгна, ще те уведомя предварително.
— Чудесно. А сега ще ти задам прям въпрос, на който искам откровен отговор. Законът ли те преследва?
— Не — леко се засмя Рийс, като зарови ръце в косата си. — Не, за бога.
— И аз така си мислех, но някои от местните са на друго мнение. Хората в града обичат да клюкарстват — усмихна се Джоуни, после замълча за момент. — Ако не искаш да говориш за проблемите си, твоя си работа. Но ако някой дойде да те търси, няма да е лошо да знам дали искаш да те намери, или да го пратя за зелен хайвер.
— Никой няма да ме търси. Имам само една баба, а тя знае къде съм. Не бягам от никого.
Освен от себе си, помисли си Рийс.
— Добре тогава. Задръж ключа. Имам дубликат в офиса. Не се тревожи, няма да се качвам тук, след като се настаниш. Но ако закъснееш с наема, ще ти го удържа от заплатата. И не искам никакви извинения. Вече съм чувала всичко.
— Ако осребриш чека ми, веднага ще ти платя за първата седмица.
— Да, може и така да направим. Още нещо — ще се радвам да ми помагаш за сладкишите от време на време. Правя ги сама и се нуждая от малко помощ.
— Добре.
— Ще го отбележа в графика. Е, хайде да се връща ме на работа, преди Бек да отрови някого.
С остатъка от заплата си и спестените бакшиши Рийс се отправи към бакалията. Само най-основните неща, напомни си тя. Необходимото и нищо повече. Не беше на улица „Нюбъри“ и не можеше да си позволи глезотии.
Но, за бога, наистина бе чудесно да пазаруваш не само джинси или чифт чорапи. Почувства се страхотно и по бузите й се разля руменина.
Влезе енергично, а звънчето над вратата издрънка весело. Магазинът бе пълен с хора, някои от които Рийс познаваше от ресторанта. Пържола с огромно количество пържен лук за господина в карираното яке. Жената с малкото момченце, която оглеждаше консервите, вземаше пържено пиле за момченцето, салата „Цезар“ за нея.
Четирима къмпингари зареждаха количката си с продукти.
Рийс махна на Мак Дръбър и се зарадва на дружелюбното му кимване. Беше приятно да си сред познати. И напълно нормално в добавка. Рийс заоглежда чаршафите. Веднага отхвърли белите, защото й напомняха за болница. Избра светлосини, изпъстрени с теменужки, и тъмносиньо одеяло. Бледожълтите хавлиени кърпи пък щяха да внесат малко светлина в банята й.
Рийс отнесе първите си покупки до щанда.
— Наела си квартира, а? — попита я Мак.
— Да. Апартаментчето над ресторанта на Джоуни.
— Чудесно. Искаш ли да ти открия сметка?
Идеята й се стори страшно съблазнителна. Можеше да си купи всичко, което си поискаше, и да плати за него по-късно. Но това щеше да наруши правилата, според които живееше през последните осем месеца.
— Няма нужда. Взех заплата. Бездруго имам нужда само от няколко неща за кухнята.
Рийс пресмяташе грижливо, докато оглеждаше стоките и избираше само най-необходимото. Хубав железен тиган, прилична тенджера. Не можеше да си позволи съдовете, които на времето бе притежавала, нито скъпите ножове, но щеше да се справи.
Всеки път, когато звънчето над вратата издрънкваше, Рийс насочваше очи към входа.
След малко Броуди влезе в бакалията. Същото овехтяло кожено яке, същите очукани ботуши. Но май се бе обръснал през последните два-три дни. Погледът му бе като на човек, който е виждал абсолютно всичко и нищо не може да го изненада. Писателят се отправи към отделението с хранителни стоки.
Рийс се зарадва, че вече бе минала оттам и не й се налагаше да се сблъсква с него. Тя забута количката си към щанда.
— Готова съм, господин Дръбър.
— Добре, ей сега ще направим сметката. Чайникът е подарък от мен за новия ти апартамент.
— О, няма нужда.
— Магазинът е мой и аз определям правилата — сгълча я той мило, после се извърна на другата страна. — Ще бъда на твое разположение след минутка, Броуди.
— Не бързам, не се безпокой — отвърна писателят, като остави кутия мляко и пакет кафе на тезгяха, а после кимна за поздрав на Рийс. — Как си?
— Чудесно, благодаря.
— Рийс се нанася в апартамента над ресторанта на Джоуни — съобщи му Мак.
— Така ли?
— Да. Сега ще опаковам нещата й, а ти ще й помогнеш да ги занесе дотам, Броуди.
— О, няма нужда. Мога да се справя и сама.
— Не можеш да носиш всичко това сама — настоя Мак. — Колата ти е отвън, нали, Броуди?
Писателят се усмихна развеселено.
— Разбира се.
— Бездруго отиваш да вечеряш при Джоуни, нали?
— Да, така възнамерявам да постъпя.
— Ето, видя ли, скъпа? Няма проблеми. В брой или с кредитна карта ще платиш?