— В брой.
Рийс похарчи всички пари, които бе взела със себе си, почти до стотинка.
— Впиши моите неща в сметката ми, Мак — каза Броуди, като остави, покупките си върху единия от кашоните на Рийс и го понесе към колата.
Преди Мак да довърши опаковането на останалите, писателят се върна за следващия кашон. Рийс се почувства хваната в капан.
— Благодаря, господин Дръбър.
— Радвай се на новата си квартира — извика й, кога то тя последва Броуди навън.
— Не си длъжен да ми помагаш — каза Рийс бързо, когато излязоха навън. — Сериозно. Мак не ти остави избор.
— Да, така беше.
Броуди остави втория кашон в каросерията на черния си пикап юкон, после се обърна и протегна ръце към този, който Рийс държеше, но тя го стисна здраво.
— Казах ти, не си длъжен да ми помагаш. Мога и сама да се справя.
— Наистина не съм длъжен, но пък ти не можеш да се справиш сама. Така че, хайде да си помогнем един на друг и да свършим работата, докато сме още млади.
Броуди изтръгна кашона от ръцете й и го натовари в пикапа.
— Хайде, качвай се — подкани я.
— Не искам…
— Държиш се като смахната. Покупките ти са у мен — продължи той, като заобиколи колата. — Можеш да се повозиш заедно с тях или да се прибереш пеша.
Рийс би предпочела втората възможност, но не й се искаше да заприлича на пълна идиотка. Предаде се, седна в пикапа и затръшна вратата. И, без да й пука за мнението на Броуди, отвори прозореца, за да не я нападне клаустрофобията.
Писателят не проговори. А благодарение на радиото, от което бумтеше „Ред Хот Чили Пепърс“, Рийс не се чувстваше задължена да води любезен разговор по време на краткото пътуване.
Броуди паркира на улицата пред ресторанта и свали единия кашон от пикапа. Рийс взе другия.
— Входът е от задната страна — съобщи му тя.
Гласът й прозвуча доста рязко и това я изненада. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе ядосана на друг, освен на себе си.
Ускори крачка, за да не изостава от писателя, и профуча покрай него по стълбите. Раздразни се, когато й се наложи да подпре кашона на стената, за да извади ключа си. Броуди премести своя в едната си ръка, взе ключа от нея и отвори вратата.
Заля я вълна от негодувание. Сега това беше нейното си място. Можеше да кани когото си иска и да не допуска вътре нежелани гости. А невъзмутимият Броуди най-спокойно отиде до плота и тръшна безценните й нови вещи върху него.
После излезе навън, без да промълви и дума. Рийс задъхано остави кашона си на пода. Втурна се към вратата с надеждата отново да го изпревари и да грабне последния кашон.
Но Броуди вече се връщаше.
— Мога и сама да се справя оттук — каза тя и дръпна кашона от ръцете му. — Благодаря ти.
— За нищо. Какво има вътре? Тухли ли?
— По-скоро железен тиган и препарати за чистене. Уверявам те, че мога да се справя.
Той не й обърна внимание и продължи нагоре по стълбите.
— Защо, по дяволите, заключи вратата, при положение че веднага се връщаме обратно?
— Навик — отвърна, като завъртя ключа.
После протегна ръце към кашона, но не можа да попречи на Броуди да влезе в квартирата й.
— Е, благодаря — каза Рийс.
Знаеше, че е ужасно грубо да стои до отворената врата, сякаш нямаше търпение да го изпъди, а на всичкото отгоре в квартирата проникваше леден въздух, но не можа да се сдържи.
— Съжалявам, че бе принуден да хамалуваш.
— Аха.
Броуди се завъртя и огледа стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Помисли си, че мястото е миниатюрно и потискащо, докато не погледнеш през прозореца. Гледката бе зашеметяваща. Иначе бе чисто. Джоуни явно си вършеше работата съвестно. И макар апартаментът да бе празен, със сигурност редовно бе пускала прахосмукачка и бърсала прах.
— Има нужда от боядисване — отбеляза той.
— Да, май си прав.
— И определено от отопление. Нежните ти кости ще замръзнат тук.
— Няма смисъл да пускам отоплението, преди да се нанеса. Не искам да те задържам…
Броуди прикова очи в нея.
— Не се притесняваш, че ме задържаш, а просто искаш да се разкарам оттук.
— Така е. Чао.
За първи път той й се ухили весело.
— По-интересна си, когато си заядлива. Какъв е специалитетът довечера?
— Пържено пиле, картофи в масло, грах и моркови.
— Звучи добре.
Той тръгна към вратата, но спря точно пред Рийс.
Беше готов да се закълне, че почти чу как се стяга от напрежение.
Вратата се затвори светкавично зад гърба му, а ключалката изщрака още преди да бе поел по стълбите. Броуди заобиколи сградата и за да задоволи любопитството си, вдигна очи нагоре.
Рийс стоеше до прозореца, загледана в езерото. Слаба е като върбова вейка, помисли си той. А очите й са дълбоки и потайни. Прилича повече на портрет, отколкото на човек от плът и кръв. Броуди се зачуди къде ли бе забравила останалата част от себе си. И защо.