— Така и не можах да разбера как е възможно хората да правят такива неща. Мъж, който удря жена, не е истински мъж.
Рик отпи от кафето си.
— По света има всякакви.
След като смяната й приключи, Рийс се настани на горния етаж и се зае с дневника си. Беше нагласила термостата на осемнадесет градуса и носеше пуловер и два чифта чорапи. Пестеше от отоплението, тъй като оставяше лампите светнати и денем, и нощем.
Налегна я умора, но чувството беше приятно. Апартаментът й се струваше чудесен, безопасен и спретнат. Усещането за безопасност се засили, когато заклещи единия от столовете, които Джоуни й бе дала, под топката на вратата.
Днес отново нямаше много работа. Повечето посетители бяха местни. Вече е прекалено късно за каране на ски, макар че някои от планинските проходи все още не са отворени. Трудно ми е да си представя, че над нас има сняг, а тук долу е само кал и кафява трева.
Хората са странни. Чудя се дали наистина не осъзнават, че разбирам, когато говорят за мен, или го намират за съвсем естествено. Е, предполагам, че в такова малко градче клюките са в реда на нещата. Стоя пред скарата или печката и усещам погледите им по гърба си.
Всички са адски любопитни, но не смеят да ме попитат направо. Вероятно смятат, че откровеността е проява на нелюбезност.
Утре имам почивен ден. Цял почивен ден. Последния път, когато не бях на работа, бях толкова заета с чистене и подреждане, че почти не усетих почивката. Но този път, когато видях разписанието, едва не се паникьосах. Какво ще правя? Как ще изкарам цял ден и цяла нощ без никаква работа?
После реших да се поразходя из каньона. Ще поема по една от лесните пътеки, ще стигна до където мога и ще се полюбувам на реката. Искам да видя бялата вода, морените, ливадите и блатата. Ще си приготвя лек обяд и ще се наслаждавам на почивката.
Бостън е толкова далеч от Змийската река.
Кухнята бе ярко осветена и Рийс припяваше на Шерил Кроу, докато търкаше печката. Вече бе официално затворено.
Това бе последната й вечер в „Манео“. Краят на една ера, затова възнамеряваше да остави мястото безукорно чисто.
Щеше да си почине цяла седмица, а после да започне мечтаната работа като главна готвачка в „Оазис“. Главна готвачка в един от най-модерните и изискани ресторанти в Бостън. Щеше да има петнадесет подчинени, да създава нови и интересни блюда, да се съревновава с най-добрите в бранша.
Часовете щяха да са безкрайни, напрежението — нечовешко.
Нямаше търпение да започне.
Беше помогнала в обучението на Марко и двамата с Тони Манео щяха да се справят чудесно. Знаеше, че Тони и жена му Лиза се радват на успеха й. А от помощничката си Дона знаеше, че в момента подготвят бурен купон в нейна чест, за да отпразнуват новата й служба и да се сбогуват.
Представи си как Тони изпраща последните клиенти и в заведението остават само поканените на празненството.
Ресторантът и хората в него щяха да й липсват, но бе настъпило време да направи следващата стъпка. Беше работила усърдно, за да постигне желаното. Рийс се отдръпна от печката, кимна доволно, после отнесе препаратите за чистене до килера.
Трясъкът откъм ресторанта я накара да завърти очи. Но писъците, които последваха, я вцепениха. Затрещяха изстрели и Рийс замръзна на мястото си. Докато се мъчеше да извади мобифона от джоба си, летящата врата се отвори. Мощно движение, парализиращ ужас. Не видя нищо друго, освен пистолета. Черен и огромен.
После бе отхвърлена назад в килера, пронизана от зверска болка в гърдите.
Рийс изпищя, скочи стреснато и притисна ръка към гърдите си. Усети болката на мястото, където я бе уцелил куршумът. Но когато погледна ръката си, по нея нямаше кръв. Разтри гърди и напипа белега.
— Всичко е наред. Само сънуваш. Обикновен кошмар — изрече високо, за да се успокои.
Разбира се, не успя, затова стана от леглото, грабна фенера и отиде да провери дали вратата и прозорците са заключени.
По улиците и около езерото нямаше жив човек. Къщите и хижите бяха тъмни. Никой не бе пристигнал да довърши онова, което бяха започнали преди две години. Не им пукаше, че Рийс бе жива. А и със сигурност не знаеха къде е.
Да, беше жива. Щастлива случайност, помисли си, като разтърка оставения от куршумите белег. В същия миг видя едър лос, който нагази в езерото, за да пие вода.
— Е, това е нещо, което не виждаш всеки ден — каза на глас. — Поне не в Бостън. Не и ако всеки миг от живота ти е зает от амбицията да се изкачиш нагоре. Не виждаш как на изток се развиделява и как смешен лос излиза от гората, за да пие вода.