Броуди се наведе леко над ръба. Бе свалил якето си и Рийс замечтано си помисли, че трябва да направи същото.
— Зловеща пропаст — продължи писателят. — Ужасна злополука. Неописуема трагедия.
— Защо го прави? — заинтересува се тя.
Броуди сви широките си рамене.
— Ами защото може.
— По реката се движат лодки. Гребците може да го видят.
— Точно затова романите се наричат литературна измислица. Гребци — промърмори Броуди и записа нещо в бележника си. — Може пък да е по-добре, че са там. Какво толкова ще видят? Някой пада в пропастта. Чуват ехо от писъци. Бам!
— Добре, ще те оставя да се върнеш към работата си.
Тъй като отговорът на писателя бе само разсеяно изсумтяване, Рийс продължи нагоре раздразнено. Мястото, което Броуди си бе избрал, бе великолепно. И щеше да е нейното място, ако той не се бе настанил там. Е, нищо, щеше да си намери друго.
Докато се изкачваше нагоре, Рийс вървеше колкото се може по-далеч от ръба на пропастта и се мъчеше да прогони от мислите си образа на жената, която летеше надолу към скалите.
Знаеше, че издръжливостта й е вече към края си, но долови тътена на реката. Спря, пое си дъх и внезапно чу свирепия крясък на ястреб. Вдигна очи към небето и видя как птицата се понесе на запад.
Искаше й се да полети след него. Още един завой, каза си, и тогава ще седна, ще извадя обяда си и ще се порадвам на реката.
Последното усилие я възнагради с вида на пенливата вода. Реката сякаш кипеше сред високите камъни, обливаше ги с пръски, после се спускаше в малък водопад. Тътенът й изпълваше каньона и заглуши доволния смях на Рийс.
Все пак успя!
Облекчено смъкна раницата от гърба си и седна на гладка морена. Извади храната и й се нахвърли с неочакван апетит.
Струваше й се, че се е изкачила на върха на света. Бе спокойна, изпълнена с енергия и абсолютно щастлива. Отхапа огромно парче от леко киселата ябълка и се загледа в ястреба.
Идеален ден, помисли си тя въодушевено.
Вдигна бинокъла, за да проследи полета на птицата, после го насочи надолу към пенещите се води на реката. Заоглежда малките горички и скалите с надеждата да види диви животни. Може би отново някой лос, тръгнал на водопой. Или пък мечка, нагазила в реката, за да лови риба. Искаше й се види бобър или видра, да се порадва на великолепната природа.
Ако не беше започнала да оглежда брега, щеше да ги пропусне.
Стояха между дърветата и камъните. Мъжът бе с гръб към нея, а жената стоеше с лице към реката, сложила ръце на кръста си.
Макар и с бинокъл, височината и разстоянието й пречеха да ги види ясно, но все пак забеляза гъстата тъмна коса, която се спускаше изпод червената шапка на жената и се стелеше по яркочервеното й яке.
Зачуди се какво ли правеха. Сигурно обсъждаха къде да разпънат палатката си или откъде да спуснат лодката си в реката. Но наоколо не се виждаше кану или каяк. Нито пък оборудване за къмпинг.
Рийс сви рамене и продължи да наблюдава двойката. Знаеше, че не е особено учтиво от нейна страна, но пък те не бяха наясно с присъствието й, нито пък, че ги разучава като че ли са малки мечета или сърнички.
— Карат се — промърмори тя. — Май точно това правят.
В стойката на жената имаше нещо агресивно и яростно. Тя вдигна ръка и блъсна мъжа в гърдите. Рийс подсвирна леко.
— О, да, разгневена си. Обзалагам се, че си искала да отседнеш в хубав хотел, с канализация и румсървис, а този тип те е довлякъл тук на палатка.
Мъжът вдигна ръце като рефер и жената го зашлеви.
— Ох! — намръщи се Рийс и си заповяда да остави бинокъла.
Не беше редно да шпионира хората. Но не можеше да устои на малката драма и продължи да ги наблюдава.
Жената бутна мъжа, после отново му удари шамар. Рийс се отврати от насилието и реши да смъкне бинокъла от очите си.
Но ръката й замръзна, а сърцето й подскочи, когато видя мъжа да отвръща с юмручен удар. Жената се просна на земята.
— Не, не, недей — промърмори Рийс. — Недей. Престанете и двамата. Веднага спрете.
Жената скочи и побесняла, се хвърли към мъжа. Но преди да успее да го удари, отново бе отхвърлена назад. Тя се подхлъзна на калната земя и падна.
Мъжът се доближи и се надвеси над нея. Протегна ръка, за да й помогне, и тя се надигна. Устата й кървеше, може би и носът, но устните й се движеха енергично. Крещеше нещо.
— Престани да крещиш — посъветва я Рийс. — Само ще влошиш нещата.
Да, нещата наистина се влошиха. Мъжът отново я събори, сграбчи я за косата и започна да блъска главата й в земята. Без да осъзнава, че бе скочила на крака и бе започнала да пищи, Рийс продължи да гледа през бинокъла и видя как ръцете на мъжа се сключиха около врата на жената.