Ботушите й заудряха по земята, тялото й се загърчи. След малко се отпусна безжизнено, а Рийс изхлипа.
Завъртя се, спъна се и падна на колене. После скочи и се затича.
Краката й се пързаляха по пътеката, докато бягаше надолу с луда скорост. Сърцето й препускаше бясно. Лицето на жената в червеното яке се превърна в друго лице, вторачено в нея с кукленски сини очи.
Джини! Не, не беше Джини. Не беше в Бостън. Не сънуваше.
Въпреки опитите да се овладее внезапно чу писъците, смеха и изстрелите. Светът се завъртя пред очите й.
Блъсна се силно в Броуди и започна да се бори диво с него.
— Престани! Какво ти става? Да не искаш да се самоубиеш? — рязко извика той и я притисна към скалата, после, когато коленете й се подкосиха, я прегърна здраво. — Престани! Веднага! Истерията не помага. Какво видя? Мечка ли?
— Той я уби! Уби я! Видях! Видях го! — извика тя и зарови лице в рамото на Броуди. — Видях го. Не беше Джини. Не беше кошмар. Той я уби. Там отсреща. От другата страна на реката.
— Дишай — нареди й Броуди, като се отдръпна назад и я хвана за раменете. — Дишай. Хайде сега, почни отначало. Още веднъж.
— Добре, добре. Добре съм — пое си дъх тя. — Моля те, помогни ми. Моля те. Те бяха от другата страна на реката. Видях ги. С бинокъла. Той я уби, а аз го видях.
— Покажи ми.
Рийс затвори очи. Този път не беше сама. Някой щеше да й помогне.
— Нагоре по пътеката. Не знам колко време тичах, но е нагоре.
Не искаше да се връща там. Не искаше никога вече да види мястото, но Броуди я хвана за ръка и я поведе.
— Тъкмо обядвах — продължи тя, вече по-спокойно. — Гледах реката и ястреба.
— Да, и аз го видях.
— Беше невероятно красиво. Извадих бинокъла. Помислих си, че може да зърна някоя мечка или лос. Тази сутрин видях лос на езерото. Помислих си…
Рийс усети, че дрънка безсмислици, и си заповяда да се стегне.
— Оглеждах дърветата и морените, когато видях двойката.
— Как изглеждаха?
— Аз… не можах да ги огледам много добре — отвърна, като притисна ръце към гърдите си.
Беше съблякла якето си и го бе постлала на морената, където обядва.
И сега умираше от студ.
— Тя имаше дълга коса. Тъмна. Червено яке и шапка. И слънчеви очила. Той беше с гръб към мен.
— С какво беше облечен?
— Ъъъ… тъмно яке и оранжево кепе, каквото носят ловците. Мисля… мисля, че носеше слънчеви очила. Не видях лицето му. Ето я раницата ми. Зарязах всичко и побягнах. Ей там стана всичко — посочи тя, като забърза напред. — Стояха пред онези дървета. Сега ги няма, но ги видях. Видях ги. Трябва да седна.
Рийс се отпусна на морената. Броуди не проговори, но взе бинокъла от врата й и го насочи надолу. Не съзря и следа от човек.
— Какво точно видя? — попита я той.
— Караха се. По стойката й личеше, че е бясна. Беше сложила ръце на кръста си. Имаше агресивен вид.
Рийс преглътна и се насили да се съсредоточи. Потръпна и облече якето си.
— Тя му удари плесница, после го бутна и отново го зашлеви. Той отвърна на удара и я събори, но тя скочи и се втурна към него. Посрещна я с юмрук. Видях кръв по лицето й. О, Господи! О, Господи!
Броуди я погледна мрачно.
— Не изпадай в истерия! Трябва да довършиш разказа си.
— Той се наведе, сграбчи я за косата и заблъска главата й в земята. После сякаш… сякаш я душеше.
Рийс си припомни случилото се ясно и притисна ръка към устата си, за да не повърне.
— Удуши я. Краката й удряха лудо в земята, после затихнаха. Изпищях, но реката бучеше.
— Разстоянието е доста голямо, дори и с бинокъла не се вижда добре. Сигурна ли си?
Рийс вдигна зачервените си очи.
— Виждал ли си как убиват някого?
— Не.
Тя се надигна и се протегна към раницата си.
— Аз съм виждала. Той я е отнесъл. Завлякъл е трупа й някъде. Не знам. Но я уби и сега ще се измъкне. Трябва да потърсим помощ.
— Дай ми раницата си.
— Мога и сама да си я нося.
Броуди взе раницата и я изгледа със съжаление.
— Носи моята, по-лека е. Няма смисъл да стоим тук и да спорим. Със сигурност накрая ще се окажа прав, по ще загубим време.
Рийс сложи раницата му на гърба си. Наистина беше по-лека. Беше прекалила с багажа в своята.
— Мобифонът ми! Ама че съм идиотка!
— Може и да си — усмихна се Броуди, когато тя бръкна в джоба си. — Но мобифонът няма да ти свърши работа. Тук няма сигнал.
Тя все пак реши да опита.
— Може пък да попаднем на място, където има сигнал. Ще ни отнеме адски много време да слезем долу. Сам ще успееш по-бързо. Да, по-разумно ще е да тръгнеш сам.
— Не.
— Но…
— Кого си видяла да убиват преди?