— Не мога да говоря за това. Колко време ще ни е нужно да стигнем долу?
— Не знам точно. И не започвай да питаш дали вече не сме стигнали.
Рийс леко се усмихна. Броуди беше толкова рязък и категоричен, че прогони страховете й. Да, беше прав. Все някога щяха да стигнат долу. И тогава щяха да направят каквото трябва, за да помогнат на полицията.
А като съдеше по бързината, с която Броуди крачеше напред, щяха да стигнат за по-малко от половината време, за което тя бе преодоляла разстоянието. Ако успееше да поддържа скоростта му, разбира се.
— Хайде да говорим за нещо — предложи тя. — За каквото и да е друго. Разкажи ми за книгата си.
— Не. Никога не говоря за работата, която ми предстои.
— Артистичен темперамент.
— Не. Просто е досадно.
— Няма да се отегча.
Броуди я изгледа накриво.
— Но за мен ще е отегчително.
— Аха.
Искаше й се да чува думи. Каквито и да било.
— Добре, защо се настани в Ейнджълс Фист?
— Вероятно по същата причина като теб. Исках промяна.
— Защото са те уволнили в Чикаго.
— Не ме уволниха.
— Чух, че си халосал шефа си и са те уволнили от „Трибюн“.
— Всъщност ударих един колега, защото съсипа статията ми. А редакторът, който бе негов чичо, предпочете да повярва на роднината си. И затова напуснах.
— И реши да пишеш книги? Забавно ли е?
— Предполагам, че да.
— Обзалагам се, че си убил кретена още в първия си роман.
Броуди я изгледа развеселено.
— Права си. Пребих го до смърт с лопата. Страхотен кеф.
— На времето четях криминалета и трилъри. Но от известно време не мога…
Рийс реши да не обръща внимание на преуморените си мускули и продължи напред. Припомни си, че сега, когато слизаше надолу, трябваше да промени походката си и да стъпва първо на пръсти. И Броуди вървеше така.
— Вероятно ще опитам да прочета някоя от твоите книги — каза тя.
Броуди небрежно сви рамене.
— Е, можеш да се натъкнеш и на по-кофти роман.
6.
Известно време вървяха мълчаливо през ливадите. Рийс си припомни патиците и жерава. И горката, обречена риба. Тялото й бе изтръпнало от умора, умът й бе замаян.
— Броуди?
— Все още съм тук.
— Ще дойдеш ли с мен в полицията?
Той спря, за да пие вода, после й подаде шишето. Очите му я гледаха спокойно и безстрастно. Зелени очи. Тъмни като листата по дърветата в края на лятото.
— Ще им се обадим от дома ми. По-близо е, отколкото да заобикаляме езерото и да ходим чак до града.
— Благодаря.
Облекчена и изпълнена с благодарност, Рийс продължи да върви упорито напред. За да се успокои, си повтаряше готварски рецепти наум и си представяше как приготвя храната.
— Звучи доста добре — отбеляза Броуди и я върна към действителността.
— Какво?
— Това, което приготвяш ей тук — почука се той по слепоочието. — Скариди на грил?
Рийс реши, че няма смисъл да се срамува. Вече не й пукаше.
— Да, скариди на грил. Не осъзнавах, че говоря на глас — рече. — Май имам проблем.
— Не виждам друг проблем, освен че огладнях, а наоколо няма никакви скариди.
— Просто имам нужда да мисля за нещо друго. За каквото и да е. Трябва да… Ох, мамка му!
Сърцето й се сви, а дишането й се затрудни. Паниката я нападна безмилостно. Зави й се свят и тя се наведе в опит да си поеме дъх.
— Не мога да дишам. Не мога.
— Можеш. Дишаш. Но ако продължиш да го правиш по този начин, ще припаднеш. Не съм съгласен да те нося на гръб по целия път, така че престани — делово й нареди той и я изправи. — Престани — повтори по-рязко.
— Добре.
Около зениците му имаше златисти кръгчета. Сигурно те придаваха толкова напрегнат вид на очите му.
— Довърши скаридите.
— Какво?
— Довърши готвенето на скаридите.
— Ъъъ… Сипваме половината чесново олио в купата със скариди и разбъркваме. Прехвърляме ги в голяма чиния, гарнираме с лимонови резенчета и ги поднасяме с препечен хляб „Чиабата“ и остатъка от чесновото олио.
— Ако успея да купя скариди, можеш да ми се отплатиш за услугата, като ми ги приготвиш по тази рецепта.
— Дадено.
— Какво, по дяволите, е хляб „Чиабата“?
Рийс не знаеше защо въпросът му я накара да се засмее, но главата й се проясни.
— Вид италиански хляб. Много е хубав. Ще ти хареса.
— Вероятно. Да не би да планираш да направиш ресторанта на Джоуни по-лъскав?
— Не. Не е мой.
— Ти имаше ли си собствен ресторант? Като гледам как се справяш в кухнята, очевидно не си начинаеща — добави Броуди, когато Рийс не му отговори.
— Работех в луксозен ресторант. Никога не съм имала свой собствен. Никога не съм искала да имам собствен.
— Защо? Не е ли това американската мечта? Да имаш собствен бизнес?