— Готвенето е изкуство. А собствеността изисква бизнес умения. Просто исках да…
Рийс едва не изтърси „творя“, но реши, че звучи прекалено надуто, затова добави скромно:
— Да готвя.
— Искаше?
— Искам. Може би. Вече не знам какво искам.
Но всъщност знаеше. И докато вървяха през прохладната гора, реши просто да го каже.
— Искам отново да съм нормална, да престана да се страхувам. Искам да бъда същата като преди две години, но това никога няма да стане. Затова се опитвам да разбера каква точно ще бъда през останалата част от живота си.
— Останалата част от живота ти е доста дълго време. Май ще е по-разумно да решиш каква ще бъдеш през следващите няколко седмици.
Рийс вдигна очи към него, после ги отмести встрани.
— Засега ще започна със следващите няколко часа.
Броуди сви рамене и извади мобифона си. Жената пред него беше истинска загадка, опакована в нерви. Сигурно щеше да е интересно да стигне до основата на характера й. Не му изглеждаше толкова крехка, колкото тя самата си мислеше. Много хора не биха успели да изминат дългото разстояние обратно, без да изпаднат в истерия, след като бяха видели убийство.
— Тук вече има сигнал — каза той и набра някакъв номер. — Броуди е. Трябва да говоря с шерифа. Не. Веднага.
Рийс си помисли, че не би искала да спори с него. В тона му се долавяха стоманена твърдост и решителност, но никаква паника или уплаха. Тя се зачуди дали някога щеше да се радва на подобна самоувереност и контрол.
— Рик, аз съм с Рийс Гилмор, на около полови километър от дома ми на Малкото ангелче. Трябва да дойдеш до вилата. Да, има проблем. Рийс стана свидетелка на убийство. Точно това ти казах. Тя ще ти обясни по-подробно. Вече почти стигнахме.
Той затвори телефона и го прибра в джоба си.
— Ще ти дам съвет, макар че мразя да давам или получавам съвети.
— Но?
— Но този път ще го сторя. Трябва да запазиш спокойствие. Можеш да изпаднеш в истерия, да плачеш, да пищиш или припадаш, след като Рик чуе показанията ти. Говори ясно и спокойно, разкажи му всичко подробно и край.
— Ако започна да откачам, ще ме спреш ли? — попита тя, като долови намръщването му още преди да вдигне очи към него. — Имам предвид да ме прекъснеш или да събориш някоя лампа. Не се тревожи, ще ти я платя. Просто за да ми дадеш време да се стегна.
— Може и да го направя.
— Благодаря. Усещам миризмата на езерото. Дори го виждам зад дърветата. Винаги се чувствам по-добре, когато видя вода. Сигурно няма да е лошо да живея на остров. Ама там пък водата ще е прекалено много. Налага ми се да подрънкам дивотии за малко. Не си длъжен да слушаш.
— Имам уши — напомни й той, после отби встрани, за да поеме по краткия път към дома си.
Двамата се приближиха към сгушената сред дърветата къща. Рийс предположи, че планината се вижда от всеки прозорец в дома.
— Хубаво място. Имаш чудесен дом — похвали го тя.
Но в мига, когато Броуди отвори задната врата, устата й пресъхна от ужас. Не беше заключил. Всеки можеше да влезе през незаключената врата.
Той се обърна назад учудено, когато Рийс не го последва вътре.
— Да не искаш да стоиш отвън, докато говориш с шерифа? — попита я.
— Не.
Рийс призова на помощ всичките си сили и влезе вътре. В кухнята. Беше малка, но уютна. Личеше си, че е почистена от мъж. Не беше много любезно от нейна страна да си мисли такива неща, но повечето мъже, които не бяха в ресторантьорския бизнес, чистеха повърхностно. Измиваха чиниите, избърсваха плотовете и край.
На сивия каменен плот бяха подредени кафеварка, бяла купа с няколко ябълки и банани, тостер, който изглеждаше по-стар от Рийс, и бележник.
Броуди отиде до кафеварката, напълни я с вода и сипа смляното кафе. Чак след това свали якето си и извади три бели чаши. Рийс продължи да стои до вратата.
— Имаш ли чай? — попита тя смутено.
Той я изгледа развеселено.
— Разбира се. Чакай само да извадя порцелановия сервиз.
— Добре. Приемам това за „не“. Не пия кафе. Изнервяме. Е, прави ме по-нервна от обикновено — поправи се тя, когато видя усмивката му. — Вода. Ще пия само вода. И предната врата ли оставяш отключена?
— Ключалките са излишни. Ако някой иска да влезе, просто ще изрита вратата или ще счупи някой прозорец.
Рийс пребледня и Броуди наклони глава.
— Какво? Да не искаш да проверя дали някой не се крие в гардероба или под леглото?
Рийс му обърна гръб и свали раницата си.
— Обзалагам се, че никога в живота си не си бил уплашен.
Раздразних я, помисли си писателят. Гневът й определено му харесваше повече от треперенето.
— Какво ще кажеш за Майкъл Майърс?