— Добре. Благодаря.
Рик кимна на Броуди, взе си шапката и излезе навън.
— Е — въздъхна Рийс. — Смяташ ли, че той може… способен ли е?
— Не се е случило нищо, което да ми промени мнението. Рик се занимава най-вече с пияници и хулигани, семейни разправии, кражби по магазините и побоища, но се справя с тях без проблеми. Има и доста наранени туристи, алпинисти, гребци, шофьори и какви ли не други, когато започне сезонът. И Рик си върши работата. Бих казал, че е отдаден на службата.
— Но сега става дума за убийство. Убийството е различно нещо.
— Може и да си права, но той е шерифът тук. А след като убийството стана извън очертанията на града, ще му се наложи да повика на помощ щатската полиция. Колкото до теб, ти видя убийството, даде показания и няма какво повече да направиш.
— Така е.
Също като преди, помисли си Рийс. Няма какво повече да направя.
— Тогава ще тръгвам — реши тя. — Благодаря… благодаря ти за всичко — повтори и се надигна от стола.
— Аз също нямам какво да правя. Ще те закарам до квартирата ти.
— Не си прави труда. Ще се прибера пеша.
— Не ставай глупава — възрази Броуди, като взе раницата й и се отправи към вратата.
Рийс се почувства наистина глупава, затова го последва безропотно. Писателят излезе навън и не й даде възможност да огледа и прецени дома му. Рийс остана с беглото впечатление за семпло обзавеждане и известно безредие. Вписваше се в представата й за типичното жилище на ерген.
Във всекидневната нямаше никакви цветя, украшения или пъстри възглавници. Канапе, кресло, две маси и великолепна каменна камина. Приглушени меки тонове, прави линии и пълна липса на женско присъствие.
— Днес ти създадох доста неприятности — започна тя.
— Абсолютно си права. Влизай в колата.
Тя спря и благодарността й бе изтикана от обида, възмущение и умора.
— Ти си грубо, безчувствено копеле!
Броуди се облегна на колата.
— И?
— Днес бе убита една жена. Удушена. Схващаш ли? Беше жива, а сега е мъртва и никой не може да й помогне. Аз не можах да й помогна. Просто стоях там и гледах. Не направих абсолютно нищо. Точно както преди. Наблюдавах го как я убива, а ти беше единственият, на когото можех да разкажа какво е станало. И вместо да си възмутен, разтревожен и изпълнен със съчувствие, ти се държиш рязко, грубо и заядливо. Така че, върви по дяволите! По-скоро, ще измина десет километра нагоре по склона, отколкото да се кача в тъпия ти мъжкарски джип. Дай ми проклетата раница!
Той си остана на мястото, но отегченият му вид изчезна.
— Крайно време беше — каза писателят. — Вече се чудех дали въобще имаш характер. По-добре ли се чувстваш?
Рийс се ядоса на себе си, но наистина се почувства по-добре. Небрежният му тон я бе вбесил до такава степен, че си бе изпуснала нервите и се бе развикала, а това определено облекчи напрежението, стегнало гърдите й.
— Да, но все пак можеш да отидеш по дяволите!
— Надявам се да ми запазят мястото в ада. А междувременно, качвай се в колата. Изкара тежък ден.
Той й отвори вратата и добави:
— Пък и трябва да споделя нещо с теб. Мъжете не са заядливи. Психологически неспособни сме да се заяждаме. Следващия път използвай думата „проклет“. По-точна е.
— Ти си вбесяващ и объркващ човек — изсумтя Рийс, но се качи в колата.
— И това върши работа.
Броуди затръшна вратата и заобиколи колата. Метна раницата й на задната седалка и седна зад волана.
— Имаше ли приятели в Чикаго? — попита Рийс. — Или хората те смятаха за проклет, вбесяващ и объркващ?
— Имаше и от двата вида хора.
— Мислех, че от журналистите се очаква да са дружелюбни и мили, за да накарат хората да им се доверят.
— Може и така да е, ама аз вече не съм журналист.
— Значи на писателите е позволено да са мрачни и ексцентрични самотници?
— Май това ми отива.
— Напълно — кимна Рийс и той се засмя.
Звукът я изненада и я накара да се вторачи в него. Броуди все още се смееше, когато заобиколи ха езерото.
— Браво, слабаче! Вече знам, че си имаш гръбнак. Хубаво е и че можеш да хапеш.
Но когато стигнаха до „Ангелска храна“ и Рийс вдигна очи към прозорците си, гръбнакът й омекна и й се прииска да затрака със зъби. Все пак излезе от колата и се протегна към раницата си, но Броуди я изпревари.
Тя застана на тротоара и се зачуди кое ли щеше да надделее — гордостта или паниката й.
— Проблем ли има? — попита писателят.
— Не. Да. Мамка му! Слушай, дойде чак дотук. Ще се качиш ли с мен догоре? Само за минута?
— За да се уверя, че Майкъл Майърс не се крие в апартамента ти?
— Нещо такова. Можеш да си вземеш обратно комплимента. Ако изобщо думите ти, че имам гръбнак, бяха комплимент.