Широката й усмивка го накара да си помисли, че бе изрекъл абсолютна лъжа, но той продължи да яде и да се наслаждава на храната, както и на компанията. А това не бе очаквал.
— Знаеш ли за какво си говорят долу в момента? — попита я.
— В ресторанта ли?
— Да. Виждат колата ми отпред, но аз не съм в заведението. Някой ще каже, че ме е видял да се качвам тук с теб. Друг ще добави, че съм в апартамента ти от доста време.
— Аха — въздъхна тя. — Е, няма значение — усмихна се след миг, после се завъртя към него. — За теб има ли значение какво говорят?
— Не ми пука. На теб пука ли ти?
— Понякога да. Прекалено много. Друг път никак. Със сигурност не ми пука, че си изгубил баса с Мак Дръбър за това дали ще се метна в леглото с Ло.
Той я изгледа развеселено.
— Надцених Ло и подцених теб.
— Очевидно. А пък ако хората смятат, че имам нещо общо с теб, Ло вероятно ще ме остави на мира.
— Досажда ли ти?
— Не. Не точно. А и откакто му заявих ясно как стоят нещата, вече е по-сдържан. Но и сегашната ситуация няма да ми навреди. Май отново съм ти задължена.
— Така си е. Ще получа ли още една вечеря за това?
— Ами… предполагам, че да. Стига да искаш.
— Кога ти е следващият почивен ден?
— Ъъъ…
Господи, как беше успяла да се хване в капана толкова лесно?
— Във вторник. Тогава съм на работа първа смяна и съм свободна от три нататък.
— Чудесно. Ще дойда към седем. Удобно ли е?
— Седем. Разбира се. Чудесно. Има ли нещо, което не обичаш да ядеш? Или пък да си алергичен към някоя храна?
— Не готви черва или други дреболии. Всичко останало ям.
— Ясно. Никакви вътрешности.
А сега какво, зачуди се Рийс. Не й идваше наум никаква интересна тема за разговор. А по-рано я биваше в това. Обичаше да ходи по срещи, да си говори с някого, да се смее весело. А сега мозъкът й просто не можеше да тръгне по този път и си стоеше замръзнал над убитата жена.
— Той ще се появи, когато му дойде времето — каза Броуди.
Тя прикова очи в неговите.
— Ако съм толкова прозрачна, ще трябва да си инсталирам щори.
— Нормално е да не можеш да пропъдиш подобно нещо от мислите си. Мърмореше си тихичко, докато готвеше.
— Сигурно вече я е намерил. Убиецът не може да я е отнесъл надалеч. А ако я е заровил…
— По-лесно е да й върже камъни и да я метне в реката.
— О, Господи! Благодаря ти за образа, който ще виж дам непрестанно, когато затворя очи.
— Разбира се, трупът няма да остане на дъното. Течението е адски силно. Ще се появи някъде надолу по реката. Някой рибар ще я закачи на въдицата си или пък ще бъде забелязана от турист или гребец. И ще се изненада доста неприятно, когато я намери.
— Няма ли да престанеш! — намръщи се тя. — Но дори убиецът да я е хвърлил в реката, все трябва да е оставил някакви следи. Кръв. Удари главата й доста силно. Ами отпечатъците от обувките му? Трябва да са там, нали?
— Вероятно. Не е знаел, че някой го наблюдава, така че защо да си прави труда да заличава следите си? Според мен основната му задача е да се отърве от трупа и да изчезне.
— Да. Значи шерифът ще намери нещо.
Рийс скочи, когато чу стъпки отвън.
— Това сигурно е шерифът — подхвърли Броуди небрежно и се смъкна от високия стол, за да отиде да отвори вратата.
7.
— Здравей, Броуди — кимна Рик, като влезе в апартамента и свали шапката си. — Добър вечер, Рийс — поздрави шерифът и огледа кухнята набързо. — Съжалявам, че прекъсвам вечерята ви.
— Свършихме вече. А и вечерята не е толкова важна — отвърна младата жена, като се смъкна от високото столче, макар че краката й трепереха. — Намери ли я?
— Имаш ли нещо против да седна?
Как бе могла да забрави ритуалите на ченгетата? Поканваш ги да влязат и седнат, предлагаш им кафе. В онези отминали дни Рийс винаги имаше кафе у дома. За приятелите си. И за ченгетата.
— Съжалявам — извини се тя, като махна с ръка, към канапето. — Заповядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Няма нужда, благодаря.
Шерифът се настани на канапето, остави шапката в скута си и изчака и Рийс да седне. Броуди си остана облегнат на плота, както бе постъпил и в собствената си къща.
Още преди Рик да проговори, Рийс предусети какво ще чуе. Видя отговора изписан на лицето му. Беше се научила да разчита непроницаемите изражения на ченгетата.
— Не намерих нищо.
Тя поклати глава объркано.
— Ама…
— Хайде да караме по-бавно — прекъсна я Рик. — Защо не ми разкажеш всичко отначало?
— О, Господи — изстена младата жена, като разтърка лицето си, притисна ръце към очите си и после ги отпусна в скута си.