Да, разбира се. Трябваше да разкаже всичко за пореден път. Друга част от ритуала.
— Добре — съгласи се тя.
Изрецитира всичко, което си спомняше.
— Сигурно е хвърлил трупа в реката. Или го е заровил някъде. Или…
— Ще проучим. Сигурна ли си за мястото? — попита шерифът, като хвърли бърз поглед на Броуди.
— Показах ти мястото на картата. Рийс ми каза, че там е видяла убийството. Близо до малките водопадчета — обади се писателят.
— От другата страна на реката — обърна се шерифът към Рийс с безизразно лице. — Може да си се объркала, тъй като разстоянието е доста голямо.
— Не съм. Дърветата, камъните, бялата вода. Не съм се объркала.
— В този район нямаше никакви следи от борба. Не успях да намеря абсолютно нищо.
— Сигурно убиецът е заличил следите си.
— Възможно е — кимна Рик, но Рийс долови съмнението в тона му. — Утре сутрин, на светло, ще отида там отново. Броуди? Искаш ли да дойдеш с мен? Трябва да съм сигурен, че претърсвам точното място? Междувременно ще звънна няколко телефона, за да проверя дали някоя туристка или местна жена не е изчезнала.
— В онзи район има няколко хижи — напомни му Броуди и взе чашата си с вино, която бе оста вил на плота.
— Обиколих най-близките. Едната е моя, две-три са собственост на Джоуни. Повечето хижи там се дават под наем, но по това време на годината няма много хора. Аз поне не видях никого, нито пък знак, че къщите са обитавани. Но ще проверя всичко внимателно. Не се тревожи, Рийс, ще разберем какво точно е станало. Броуди, ще ме придружиш ли утре сутрин?
— Разбира се.
— Мога да помоля Джоуни да ми даде почивен ден, за да дойда с вас — започна Рийс.
— Броуди е бил там с теб. Мисля, че един от вас е достатъчен. Ще ти бъда адски благодарен, ако не разказваш за случилото се на никого. Поне засега. Искам да проуча всичко, преди историята да се разчуе.
Рик се надигна и кимна на Броуди.
— Какво ще кажеш да мина да те взема към седем и половина?
— Ще те чакам.
— Опитайте се да изкарате приятно остатъка от вечерта. Рийс, забрави за случката за известно време. Не можеш да направиш нищо повече.
— Така е. Не мога да направя абсолютно нищо.
Рийс остана седнала на канапето и не изпрати шерифа.
— Не ми вярва — каза тя горчиво, когато Рик си сложи шапката и излезе.
— Не го чух да казва, че не ти вярва.
— Чу го — възрази тя и усети как гневът й се надига. — И двамата го чухме.
Броуди остави чашата си и се приближи към нея.
— Защо да не ти вярва?
— Защото не е намерил нищо. А и никой, освен мен не е видял убийството. Пък аз съм в града само от няколко седмици. Ето защо.
— Аз разполагам със същата информация и ти вярвам.
Очите я засмъдяха. Изпита почти непреодолимо желание да зарови глава в гърдите на Броуди и да заплаче. Но остана на мястото си и стисна ръце.
— Благодаря ти.
— Време е да се прибирам у дома. Няма да е зле да последваш съвета на Рик и да забравиш за случилото се. Поне засега. Вземи приспивателно и лягай.
— Откъде знаеш, че имам хапчета?
Броуди се усмихна накриво.
— Глътни си хапчето и заспивай. Утре ще ти кажа как стоят нещата.
— Чудесно. Благодаря — отвърна тя и се надигна, за да го изпрати. — Лека нощ.
Доволен, че я оставя раздразнена, а не потисната, Броуди излезе, без да каже и дума повече.
Рийс затвори вратата, заключи я, после залости прозорците. По навик тръгна към кухнята, за да разтреби, но вместо това се завъртя и включи лаптопа.
Щеше да запише всичко в дневника си.
В мига, когато Рийс се настани пред компютъра, Рик влезе в кабинета си и запали лампата. Закачи шапката и палтото си, после влезе в малката стаичка за почивка и пусна кафеварката.
Докато чакаше кафето, звънна в дома си. Както очакваше, най-голямата му дъщеря вдигна още при първото позвъняване.
— Здрасти, татко! Мога ли да си сложа спирала на пролетното тържество? Съвсем малко. Всички други го правят. Моля те!
Рик притисна пръсти към слепоочието си. Още нямаше и тринадесет години, а вече искаше да се гримира и ходеше по забави с танци.
— Какво каза майка ти? — попита той.
— Че ще си помисли по въпроса. Татко…
— Тогава и аз ще си помисля. А сега ми дай майка си, бебчо.
— Няма ли да се прибираш? Можем да седнем и да го обсъдим.
Господ да му е на помощ!
— Тази вечер ще работя до късно, но ще поговорим утре. Сега ми дай майка си.
— Мамо! Татко е на телефона. Трябва да работи до късно, но утре ще обсъдим дали мога да си сложа спирала като нормален човек.
— Благодаря за информацията.
Гласът на жена му звучеше развеселено, а не раздразнено. Как успяваше да го постигне, зачуди се Рик. Деби Марсдън се засмя в слушалката.