Логиката беше неоспорима. И все пак…
— Заличил е следите си.
— Възможно е. Но кога, по дяволите, го е направил? Завлякъл я е някъде, после се е върнал и е заличил следите. И то без да знае, че някой е станал свидетел на убийството.
— Ами ако е видял Рийс отсреща?
Рик извади слънчевите си очила и погледна нагоре към пътеката.
— Добре, да кажем, че я е видял. Но как е успял да заличи всички следи за половин час? Дори и да му отпуснем четиридесет минути, пак няма да стане.
— Мислиш, че Рийс лъже? Че си е измислила историята? Какъв е смисълът?
— Не мисля, че лъже — Отговори Рик, като си сложи шапката и разтърка чело. — Има и нещо друго, Броуди. Вчера, когато ви видях заедно у вас, а после и в нейния апартамент, реших, че ходиш с нея. И че знаеш за нея повече от мен.
— Какво повече?
— Хайде да вървим и ще ти разкажа. Очаквам да запазиш за себе си чутото. Смятам, че си един от малцината в града, които могат да пазят тайна.
Докато вървяха, Броуди оглеждаше внимателно земята и храстите. Ужасно му се искаше да открие улика, която да докаже, че Рик греши.
Внезапно осъзна какво правеше всъщност — искаше една жена да е мъртва, за да не се окаже, че друга е сгрешила.
Припомни си ужасения вид на Рийс и как се бе мъчила да не изпадне в истерия по обратния път. И колко самотна бе изглеждала в почти празния си апартамент.
— Направих някои проучвания — започна Рик, като поклати глава, когато Броуди спря и присви очи. — Това е част от работата ми. Идва нов човек и се установява в града. Искам да съм сигурен, че е чист. Направих същото и с теб.
— Изкарах ли теста?
— Не сме имали проблеми, нали? — отвърна с въпрос Рик, сетне кимна наляво. — Това е задната част на една от хижите на Джоуни. Най-близката е и все пак ни трябваха десет минути да стигнем до нея. При това вървяхме бързо и не носехме тежък труп. Никакво превозно средство не може да стигне дотук. А и щяха да останат следи от гумите.
— Влиза ли в хижата?
— Шерифската значка не ми дава право да нахлувам в частни имоти. Но погледнах през прозорците. Вратите са заключени. Отидох и до другите две близки хижи. Едната е моя. В нея влязох. Никъде нищо.
Продължиха напред, стигнаха до хижата и я обиколиха.
— Рийс е съвсем чиста, ако това те интересува — каза Рик, докато Броуди надничаше през прозорците. — Но е била замесена в нещо преди две години.
Писателят отстъпи назад и попита предпазливо:
— В какво по-точно?
— В ресторанта в Бостън, където е работила, имало стрелба. Тя е единствената оцеляла. Простреляна е два пъти.
— Мили Боже!
— Да. Оставили я да умре в някакъв килер. Научих подробностите от бостънското ченге, което работило по случая. Рийс била в кухнята, а всички останали — в ресторанта. Станало след работно време. Чула писъци, изстрели и си спомня, или мисли, че си спомня, как се протегнала към мобифона си. Един от мъжете влязъл в кухнята и я прострелял. Не си спомня почти нищо друго. Не могла да го огледа. Паднала ранена в килера и останала там няколко часа, докато ченгета я открили. Едва оживяла. Изпаднала в кома за повече от седмица, а после паметта й пострадала. Психическото й здраве не било по-добре от физическото.
И най-смелите догадки на Броуди се оказаха твърде далеч от истината.
— Как е възможно?
— Просто ти обяснявам, че е преживяла нервна криза. Изкарала няколко месеца в психиатрична болница. Така и не успяла да даде на полицията описание или да разкаже подробности. Убийците не били заловени. По-късно Рийс напуснала града. Водещият следовател поддържал връзка с нея през първата година. Но последния път, когато опитал да й се обади, се оказало, че е изчезнала, без да остави адрес. Баба й също живеела в Бостън, та тя му казала, че Рийс е напуснала града и не възнамерява да се върне.
Рик спря и се огледа наоколо, вдигна очи към дърветата, откъдето се чуваха птичи песни.
— Аз самият си припомних някои неща от случая. Репортажите за убийството се излъчваха по националната телевизия. Спомням си как тогава благодарих на Бога, че живеем тук, а не в голям град.
— Да бе, тук никой не ходи въоръжен.
Рик стисна челюсти.
— Хората ценят конституционното си право да притежават оръжие. И го уважават, гражданче.
— Не спомена, че съм розов либерал.