— Да, но… що се отнася до полицейската работа?
— Рик върши каквото трябва, и не вдига шум. Може би си мислиш, че в подобно малко градче не се случва кой знае какво. Но имай предвид, че всеки в Ейнджълс Фист има оръжие. И то повече от едно. Рик внимава притежателите им да ги използват само за лов и стрелба по мишени. Поддържа спокойствието в града, когато туристите нахлуят тук. Върши си работата.
Не беше нужно да имаш орлов поглед, за да забележиш, че Рийс не бе убедена.
— Искам да те попитам нещо — продължи Джоуни. — Можеш ли да направиш нещо повече в случая?
— Не знам.
— Тогава остави всичко на Рик. Върни се в кухнята и си върши своята работа.
— Добре. Предполагам, че си права. Джоуни, правя списъка с необходимите продукти. Исках да ти кажа, че купуването на глави чесън е по-евтино и по-практично, отколкото чесън на прах.
— Ще го имам предвид.
Супата стана хит и нямаше смисъл да се чуди дали щеше да е по-добра, ако разполагаше с желаните продукти.
Постоянният й стремеж към все по-голямо съвършенство беше вече минало. Още ли не беше успяла да научи, че можеше да мине и по-леко? Никой тук не се интересуваше дали риганът бе пресен или бе стоял в пластмасов буркан шест месеца.
Защо пък на нея да й пука?
Трябваше само да готви, да сервира и да си прибира чека.
Не бе инвестирала нищо. Вероятно дори бе допуснала грешка с наемането на апартамента. Може би трябваше да се премести обратно в хотела.
Или пък да си натовари багажа в колата и да потегли нанякъде.
Нищо не я задържаше тук. Нищо не я задържаше никъде.
— Броуди дойде — извика Линда-Гейл. — Той и докторът си поръчаха супа.
— Броуди и докторът — промърмори Рийс. — Великолепно!
Щеше да им сипе супата, разбира се. Не беше проблем.
Разгневена, тя бързо напълни две купички и сложи хлебчета и масло в чиниите. После ги занесе лично до сепарето, където седяха двамата мъже.
— Ето ви супата. За гарнитура ще ви поднеса следното: не искам и не се нуждая от медицински преглед. Не съм болна. Зрението ми е наред. Не заспах на пътеката и не сънувах, че виждам как удушават непозната жена.
Рийс произнасяше отчетливо думите, от възмущение гласът й се повиши. Разговорите около тях замряха и за миг ясно се чу песента на Гарт Брукс от джубокса.
— Приятен апетит — пожела им младата жена и се върна обратно в кухнята.
Свали престилката и грабна якето си.
— Смяната ми свърши. Качвам се горе.
— Чао — кимна Джоуни и спокойно обърна пържолата на скарата. — Утре си от единадесет до осем.
— Знам си графика.
Излезе от задната врата, заобиколи сградата и се качи бързо по стълбите. Нахълта в апартамента си и отиде право при картите и туристическото ръководство. Извади онези, които й трябваха. Бе решила да открие мястото съвсем сама. Нямаше нужда от придружител. За какво й е мъж, който да се влачи с нея и да се опитва да я успокои със снизходителен тон.
Отвори картата, но тя се изплъзна от скованите й пръсти.
Беше покрита с криви червени линии, кръгове и петна. Районът от отсрещната страна на пътеката, където бе стояла, бе ограден поне десетина пъти с червено.
Не беше направила това. Не беше! Вторачи се в пръстите си, сякаш очакваше да види червени петна по тях. Едва предишния ден картата й бе безукорно чиста. А сега изглеждаше сгъвана милион пъти и надраскана с някакъв смахнат код.
Не беше го направила. Невъзможно бе да го е направила.
Втурна се задъхано към кухненското чекмедже и го отвори. Червеният маркер си лежеше на мястото. Развъртя капачката с треперещи пръсти и видя, че върхът му е изтъпен и смачкан.
Но маркерът беше чисто нов. Беше го купила преди няколко дни от магазина на Дръбър.
Завъртя капачката на маркера внимателно и го върна на мястото му. Затвори чекмеджето и огледа апартамента.
Всичко си беше на мястото. Веднага щеше да разбере, ако някоя от книгите й бе разместена. Вещите й бяха точно както ги бе оставила сутринта, когато заключи вратата зад себе си.
Провери ключалката два пъти. Всъщност три.
Отново огледа проснатата на пода карта. Тя ли я беше надраскала така? По някое време през нощта? Дали наистина бе станала и бе извадила маркера от чекмеджето?
Защо не можеше да си спомни?
Няма значение, каза си, като вдигна картата. Наистина беше разстроена и е възможно да е взела маркера, за да отбележи точното място, където бе станало убийството.
Това не я правеше луда.
Сгъна картата и реши да си купи нова. Този щеше да изхвърли. Ставаше дума само за обикновена карта. Нищо, за което да се тревожи.
Но когато чу стъпки по стълбите, виновно я натъпка в джоба си.