Почукването беше кратко и някак раздразнено. Рийс бе сигурна, че от другата страна на вратата стоеше Броуди.
Пое си дъх, увери се, че е достатъчно спокойна, после отвори.
— Готова ли си?
— Промених си решението. Ще отида сама.
— Чудесно. Действай — отвърна той, но я бутна назад и затвори вратата зад себе си. — Не знам защо изобщо си правя труда. Не съм водил доктора да те преглежда. Защо, по дяволите, да го правя? Просто човекът обядва в ресторанта няколко пъти седмично. Няма как да не си го забелязала, освен ако не си сляпа или малоумна. А ако се засечем по едно и също време, сядаме заедно. Приятели сме, нищо повече. Доволна ли си?
— Не. Не особено.
— Добре, защото това ще те вбеси отново. Рик е по разпитал тук-там, което между другото му е работата, и са се понесли слухове. Докторът ме попита дали знам нещо по въпроса. Не бях сигурен дали да му отговоря, докато ти не поднесе супата. Адски хубава супа, между другото. Ненормалница.
— Бях в психиатрична болница три месеца. Думата „ненормалница“ не ме обижда.
— Май е трябвало да останеш там още известно време.
Рийс отвори уста и я затвори. После седна на леглото. И се засмя. Продължи да се смее и разпусна косата си.
— Защо това ми действа успокоително? Защо, по дяволите, ми е много по-лесно да понасям грубиянщината ти, отколкото нежните и съчувствени думи на любезните хора? Сигурно наистина съм ненормална. И определено не съм с всичкия си.
— Не е зле да спреш да се самосъжаляваш.
— Мислех, че съм спряла, но май не съм. Добронамерени хора, които държаха на мен, викаха лекарите всеки път, когато мигнех.
— Не съм добронамерен. И не те обичам.
— Няма да го забравя. Все още ли си съгласен да ме придружиш там горе?
— Денят ми бездруго отиде по дяволите.
— Добре тогава — кимна тя и се надигна да вземе раницата си.
Броуди застана до вратата и я загледа как проверява съдържанието на раницата. Дръпна ципа, после я отвори и прегледа отново. А когато дръпна ципа за втори път, едва се удържа да не го разкопчае пак.
Броуди отвори вратата. Рийс излезе от апартамента и заключи. После застана неподвижно за миг, вторачена във вратата.
— Хайде, давай, провери ключалката. Няма смисъл да се тюхкаш и вайкаш, след като тръгнем.
— Благодаря.
Натисна дръжката, хвърли извинителен поглед на писателя, после опита отново, преди да тръгне към стълбите.
— Имам известно подобрение — обясни му тя. — Преди ми бяха нужни поне двайсет минути, за да изляза. А още по-преди взимах успокоителни.
— Животът е по-лесен, когато химията ти идва на помощ.
— Не е съвсем така. Хапчетата ме правят… ставам откачена. Повече, отколкото си мислиш.
Преди да се качи в колата на Броуди, Рийс огледа задната седалка.
— Не ми пукаше, че откачам. Поне за известно време. Но после реших, че е по-разумно да се уверя как стоят нещата, отколкото да взимам хапчета.
Тя закопча предпазния колан и го провери.
— Не се ли интересуваш защо бях в психиатрична болница?
— Да не възнамеряваш да ми разкажеш историята на живота си?
— Не. Но след като те въвлякох в тази история, струва ми се редно да узнаеш поне една част.
Броуди подкара колата и се насочи вън от града.
— Вече знам някои неща. Шерифът те е проучил.
— Той… — Рийс млъкна и се замисли. — Предполагам, че това е логична стъпка. Никой не ме познава, а внезапно изпищявам, че съм видяла убийство.
— Заловиха ли типа, който те простреля?
— Не — отвърна тя, като автоматично сложи ръка на гърдите си. — Смятаха, че са идентифицирали един от нападателите, но той умря от свръхдоза наркотици, преди да успеят да го разпитат. А не беше сам. Не знам колко души точно са били, но със сигурност повече от един.
— Добре.
— Убиха дванайсет души. Хора, с които работех. Хора, за които готвех. Хора, които обичах. Всички те са мъртви. И аз трябваше да умра. Това е едно от нещата, за които си мисля. Защо аз оживях, а те не. Какъв е смисълът?
— Късмет.
— Може и така да е. Макар че звучи ужасно. Бандитите отнесоха не повече от една-две хиляди. Повечето хора плащат с кредитни карти, когато отиват на вечеря. Така че парите от касата и малко на брой банкноти, грабнати от портфейли и дамски чанти. Бижута, но не особено скъпи. Вино и бира. Имахме чудесна изба. Но не това бе причината, поради която умряха. Никой не се опита да спре убийците, никой не оказа съпротива. Не си струваше заради пари, вино или часовници.
— А защо умряха?
Тя се вторачи в планината, могъща и дива на фона на синьото небе.
— Заради прищявка. Нападателите се кефеха на убийствата. Чух ченгетата да го казват. Работех там от шестнадесетгодишна. Израснах в „Манео“.