— Работила си още на шестнадесет? Сигурно си била диво хлапе.
— Имах си изблици. Но исках да работя в ресторант. Чистех масите, подготвях продуктите. Обичах си работата. Обичах си приятелите.
Рийс си представи миналото ясно. Суматохата в кухнята, тракането на прибори, гласовете, ароматите.
— Беше последната ми вечер. Бяха подготвили празненство, за да се сбогуваме. Трябваше да е изненада, затова се помотах в кухнята. Исках да им оставя достатъчно време да довършат подготовката. Чух писъци, стрелба и трясък. Мисля, че за момент блокирах. Човек не може да чуе стрелба в „Манео“. Необичайно е за хубав семеен ресторант. Пееше Шерил Кроу.
— Какво?
— На кухненското радио. Слушах Шерил Кроу. Грабнах мобифона си. Това си го спомням. Летящата врата се отвори със замах. Затичах се. Поне се опитах. Този спомен изплува, като се замисля или сънувам. Видях пистолета и тъмносив анцуг с качулка. Това е всичко. После паднах и усетих зверска болка. Казаха, че са ме простреляли два пъти. Веднъж в гърдите, вторият куршум само одраскал главата ми. Но не умрях.
Рийс замълча за момент и Броуди завъртя глава към нея.
— Продължавай.
— Паднах възнак в килера. Там държахме препаратите за чистене. Тъкмо ги подреждах, когато ме простреляха. И паднах вътре. Ченгетата ми го казаха по-късно. Не знаех къде се намирам. По едно време се съвзех за малко. Чувствах се изтръпнала, вледенена и объркана.
Тя разтърка белега на гърдите си несъзнателно.
— Не можех да си поема дъх. Гърдите ми бяха притиснати от ужасна тежест. И болка. Вратата все още бе леко открехната. Чух гласове и се опитах да извикам за помощ. Но от гърлото ми не излезе звук. За мое щастие. Чух плач, писъци и смях.
Рийс сведе глава.
— Помислих си, че не трябва да викам за помощ, а да лежа кротко, за да не се върнат при мен. Не исках да ме убият. Чух силен трясък. Приятелката ми, помощник-готвачката, падна от другата страна на вратата. Джини. Джини Шенкс. Беше на двадесет и четири години. Предишния месец се бе сгодила. На Свети Валентин. Щяха да се женят през октомври. Аз щях да съм почетната й шаферка.
Броуди не проговори. Рийс затвори очи и реши да довърши историята.
— Джини падна. Виждах лицето й през процепа на вратата. Насинено и окървавено. Явно я бяха удряли. Плачеше и се молеше. Очите ни се срещнаха за миг.
После чух изстрел и тя потръпна. Само веднъж, като марионетка. Очите й се промениха. Животът я напусна. Един от бандитите сигурно бе ритнал вратата на килера, защото тя се затвори. Потънах в мрак. Джини беше от другата страна на вратата, не можех с нищо да й помогна. Нито на някого от другите. Нямах сили да изпълзя от килера. Лежах в ковчега си, жива погребана. Помислих си, че всички сме мъртви. Но полицаите ме намериха и оживях.
— Колко време прекара в болницата?
— Шест седмици, но не си спомням първите две, а от третата — само откъслеци. Не се справих много добре.
— С кое?
— С инцидента. С оцеляването си. С мисълта, че съм жертва.
— И как човек да се справи с факта, че са го простреляли, оставили да умре в тъмен килер, и е станал свидетел на убийството на най-добрата си приятелка?
— Можех да подпомогна терапията, като приема, че не съм можела да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се или да го избегна. После постепенно да започна да изпитвам благодарност, че съм оцеляла. Да открия Господ или да се хвърля главоломно в удоволствията на живота и да им се радвам, докато се скапя — нетърпеливо отвърна Рийс. — Не знам. Но не се справих добре. Сънувах кошмари. Ходех насън. Изпадах в истерия, а после в летаргия. Въобразявах си, че ще дойдат да ме довършат. Виждах тъмносивия анцуг из улиците. Накрая получих нервна криза и се озовах в психиатрията.
— Лекарите ли те настаниха в психиатрията?
— Отидох сама, тъй като осъзнах, че не се подобрявам. Не можех да работя. Не можех да ям. Не можех да правя нищо — обясни Рийс и разтри слепоочията си. — Но после напуснах, защото разбрах, че е прекалено лесно да се оставиш други да се грижат за теб, а ти да не правиш нищо. Спрях да взимам хапчетата, тъй като от тях затъпявах прекалено много.
— А сега си просто невротична и педантична.
— Нещо такова. Страдам от клаустрофобия, от време на време ме връхлита параноя и пристъпи на паника. Сънувам гадни сънища и понякога се събуждам с мисълта, че всичко може да се случи отново. Но видях онези двамата. Не си въобразявам. Видях ги.
— Добре — кимна Броуди и отби встрани от пътя. — Оттук ще вървим пеша.
Рийс изскочи от колата и извади картата от джоба си.
— Отидох да я взема, защото ти се ядосах, че си довел доктора да ме прегледа. Качих се в апартамента и извадих картата, за да стигна дотук сама.