— Ако е заличил следите, както ти мислиш, значи знае доста неща за туризъм и следотърсачество.
— Много хора знаят. А е възможно да са идвали тук и преди.
Броуди се огледа наоколо. Познаваше терена, тъй като се бе разхождал из подобни райони, а и ги описваше в книгите си. Дивите цветя из ливадите скоро щяха да цъфнат. Но истинската красота щеше да е през юни.
— Сезонът за туристите още не е започнал — отбеляза той. — Но пък някои идват по това време на годината, за да избегнат тълпите. А може нашата двойка да е пътувала в друга посока и просто да се е отбила тук, за да огледа местността. Или пък да живее в околността и дори да е идвала в ресторанта заради великолепните ти манджи.
— Ама че приятна мисъл. Благодаря.
— Видя с какво беше облечен мъжът, нали? Ще познаеш ли дрехите, ако ги видиш отново?
— Оранжево ловджийско кепе, черно яке. Или палто. Не, не, яке. Виждам такива всеки ден. Но не го огледах добре. Може да му поднеса лично днешния специалитет и да не го позная. Не знам как изобщо… О, Господи!
Броуди забеляза мечката десетина секунди преди Рийс да я види.
— Мечката не се интересува от теб — успокои я той.
— Да не си мечешки психоаналитик?
Ситуацията бе толкова нереална, че Рийс дори не се уплаши. Поне не много.
— Господи, наистина е огромна.
— Виждал съм и по-големи.
— Браво на теб. Не трябва да бягаме, нали?
— Не. Тогава ще я раздразним и ще се помъчи да ни хване. Продължавай да говориш и да се движиш. Добре, видя ни.
Рийс усети как страхът пропълзява в нея.
— Хубаво ли е, че ни видя?
Припомни си инструкцията в туристическото ръководство, която съветваше при среща с мечка да се проснеш на земята и да се правиш на умрял. Можеше да го направи, разбира се. Бездруго краката й щяха да се подкосят, ако мечката ги нападнеше.
Но преди да успее да провери дали съветите в ръководството са разумни, мечката ги изгледа продължително, обърна се и се отдалечи.
— Повечето мечки са свенливи — отбеляза Броуди.
— Повечето. Страхотно! Мисля, че ми се налага да поседна.
— Продължавай напред. За първи път ли виждаш мечка?
— Толкова отблизо, да. Напълно бях забравила за тях — призна младата жена, като разтърка гърдите си, сякаш за да се увери, че сърцето й си е още на мястото. — Туристическото ръководство твърди, че винаги трябва да се оглеждаш за тях. Невероятна гледка. Адски красиво животно, макар и по страшен начин.
— Така е, но веднага ще ти кажа нещо. Ако наоколо имаше труп, чиято миризма да усети, щеше да е много по-агресивно. Това означава, че или трупът не е тук, или е заровен достатъчно дълбоко.
Рийс преглътна тежко.
— Все по-приятни образи. Определено имам нужда от вино. Огромна чаша вино.
Почувства се в безопасност едва когато се настани в колата. В безопасност и изненадващо изморена. Искаше й се да подремне, но първо да пийне чаша вино. Тъмна, тиха стая, меко одеяло, заключени врати. И забрава.
Броуди запали двигателя и тя затвори очи за момент. Потъна в дълбок сън.
Броуди се загледа в нея. Спеше спокойно, без да помръдне или да издаде звук. Главата й бе облегната на страничния прозорец, ръцете й лежаха отпуснати в скута.
Какво, по дяволите, да прави с нея сега?
Нямаше представа, затова подкара колата бавно и мина по заобиколни пътища, за да удължи връщането до града.
Рийс се справяше по-добре, отколкото си мислеше. Поне неговото мнение бе такова. Много хора не биха се върнали на местопрестъплението, за да помогнат на полицията. Биха сметнали задълженията си за приключени, след като съобщят на властите за убийството.
Рийс не го направи.
Може би заради преживяното преди. Или просто бе устроена така.
Сама бе отишла в психиатрията, а като се съдеше по тона й, явно смяташе, че се бе предала.
Броуди обаче бе на мнение, че постъпката й изискваше истинска смелост.
Очевидно Рийс оценяваше напускането на Бостън като бягство. Според него това си бе просто пътешествие. Гледаше по същия начин и на своето заминаване от Чикаго. Бягството означаваше страх и паника. А пътешествието — поемане в друга посока. Той самият се бе нуждал от тази промяна, за да живее както иска, да работи каквото иска и да следва собствения си часовник и календар.
От негова гледна точка Рийс Гилмор правеше същото. Само дето носеше със себе си повече емоционален багаж.
Броуди никога не се бе страхувал за живота си, но можеше да си го представи. А също и паниката, която би го обзела, ако лежеше ранен и объркан в болнично легло. Отчаян от съмненията в собствената си нормалност. Всичко това бе прекалено много за един човек.