Рийс му бе влязла под кожата, а това не бе лесно. Броуди не бе от типа мъже, които се втурваха да лекуват счупеното крило на малкото птиченце. Природата си знаеше работата и хората не трябваше да й се месят.
А сега бе въвлечен в цялата тази история, и то не само защото почти бе станал свидетел на убийство. Рийс го бе замесила. И го бе заинтригувала не слабостта й, а силата, която й помагаше да се бори. Уважаваше я заради това. А и трябваше да си признае, че определено бе привлечен от нея.
Никога не би казал, че Рийс е неговия тип. Стоманен гръбнак под крехка обвивка. Но все пак бе уязвима, а той не търпеше уязвими жени. Обикновено.
Харесваше ги умни, солидни и заети със собствения си живот. За да не заемат прекалено голяма част от неговия.
Вероятно Рийс е била точно такава, преди да я ранят. Можеше и в бъдеще да стане такава, но не по същия начин. Вероятно щеше да е интересно да я наблюдава как се съвзема.
Той продължи да шофира замислено, докато тя спеше. Загледа се във величествената планина и покритите със сняг върхове.
Все още помнеше как се почувства, когато ги видя за първи път. Не се определяше като особено емоционален, но бе зашеметен от суровото и плашещо могъщество. Скалистите планини бяха по-големи, а планините на Източното крайбрежие — по-елегантни. Но тези, които сега ограждаха дома му, бяха диви и невероятно красиви.
Установи се тук, тъй като не искаше да се бута в хора, където и да отиде. А планините бяха просто дар.
Подкара бързо покрай ливадите, където пасеше стадо бизони. Няколко малки бизончета, вероятно бебета, стояха близо до майките си.
Предположи, че Рийс би се зарадвала да ги види, но я остави да спи.
Знаеше, че ливадите ще се покрият с диви цветя през лятото и нито човек, нито животно биха забелязали гроб. Стига убиецът да е имал търпение да го изкопае достатъчно дълбок.
Броуди зави към градчето. Рийс изстена насън. Хвърли й поглед и забеляза, че трепери леко.
Отби встрани от пътя и разтърси ръката й.
— Събуди се.
— Не! — извика тя стреснато и замахна с юмрук към него, но той успя да блокира удара.
— Удари ме — меко каза, — и аз ще отвърна.
— Какво? Какво? — промълви тя и се вторачи в ръката му, стиснала юмрука й. — Заспах ли?
— Ако не си, значи през последния час добре си се преструвала.
— Ударих ли те?
— Опита се. Не го прави повече.
— Слушам — усмихна се тя и си заповяда да се стегне. — Мога ли да си получа ръката обратно?
Броуди я пусна и Рийс сложи ръце в скута си.
— Винаги ли се събуждаш, сякаш тъкмо си чула гонга за втори рунд?
— Не знам. Мина дълго време откак… не мога дори да си спомня кога за последен път съм се будила с някого до себе си. Предполагам, че се чувствам спокойно и уютно с теб.
— Спокойно, уютно — повдигна вежди той. — Ако продължаваш да използваш тези думи, ще се почувствам задължен да променя мнението ти.
Рийс се усмихна.
— Хора като теб не нараняват жените.
— Така ли?
— Имам предвид физически. Сигурно си разбил доста сърца, но не си ударил дори шамар на собственичките им. Би могъл да смачкаш нечие самочувствие с думи, което почти се равнява на удар в челюстта. Както и да е, благодарна съм ти, че ме остави да поспя. Трябва да съм… О! Погледни ги!
Гледката през предното стъкло пропъди всичко друго от ума й. Зашеметена, тя свали предпазния колан и отвори вратата. Вятърът разроши косата й, когато излезе от колата.
— Толкова е диво, примитивно и страшно. Откритото пространство наоколо и огромната планина.
Рийс се облегна на капака.
— Всеки ден гледам планината през прозореца или когато се разхождам из града. Но тук, без сгради и хора, е съвсем различно.
— Аз съм човек.
— Знаеш какво имам предвид. Тук се чувстваш толкова малък и незначителен.
Рийс се зарадва, когато Броуди също излезе и приближи към нея.
— Мислех си, че ще остана в града за малко, да поработя и събера пари. Но всяка сутрин, когато поглеждам през прозореца и виждам планината, решавам, че нямам причина да напусна Ейнджълс Фист.
— Все някъде трябва да се установиш.
— Това не влизаше в плановете ми. Е, нямах истински планове, но смятах, че рано или късно ще се върна на Източното крайбрежие. Не в Бостън, но може би във Върмонт. Ходех на училище там, така че го познавам добре. Бях сигурна, че зеленината ще ми липсва. Имам предвид зеленината на Изток.
— Ливадите и тук стават зелени. Също и блатата. И навсякъде има цветя.
— Обзалагам се, че си прав, но и така е хубаво. По-хубаво дори от чашата вино, за която си мечтая.
Рийс отметна глава назад, затвори очи и вдиша дълбоко.