Момчето от специалните ефекти първо разбра какво става. Капсулите с кръв под сватбената рокля бяха експлодирали точно по план, но кръвта, лееща се от Иън Стюарт, беше прекалено истинска.
— Истинска стрелба! — извика той, втурна се към сцената, грабна ръката на Еди Кобърн и изтръгна пистолета от пръстите ѝ.
Хенри Мюленберг беше точно зад него. Той бързо клекна на пода и вдигна главата на актьора. Кръвта почти беше спряла да тече. Лицето на Иън бе изкривено от болка, устата му зееше отворена, а очите му се взираха безжизнено в нищото.
— Извикайте лекар! — изкрещя Мюленберг, макар да усещаше, че е твърде късно.
Статистите бяха скочили на крака, някои от тях все още не разбираха какво е станало, други плачеха, трети се блъскаха в опит да си проправят път напред, за да виждат по-добре.
Хамелеона стоеше в средата напълно неподвижен — приличаше на поредното ужасено лице, сляло се с тълпата.
9
Двамата с Кайли влязохме във фоайето на хотел "Реджънси" и неколцина мъже веднага се насочиха към нас — генералният директор, главният готвач и някакъв тип от корпоративния отдел. Директорът ни информира, че един от гостите им е получил сърдечен удар, а господин Корпоративен допълни, че те тримата били тук, за да ни помогнат с всичко, което е по силите им.
В друго време водещият детектив по случая би се отдалечил в ъгъла с тримата, за да им каже: "Това са пълни глупости! Искате само ченгетата и онзи мъртвец да се изнесат от ресторанта ви колкото се може по-скоро, така че да продължите с обяда и да се престорите, че това никога не се е случвало".
Днес полицейското управление на Ню Йорк е различно. Сега практикуваме ЛПУ — любезност, професионализъм, уважение. Благодарих им за помощта, разменихме си визитни картички и любезно ги помолих да ни извинят, докато двамата с партньора ми огледаме тялото.
— Разполагаме с дефибрилатор — каза директорът, сякаш бяхме екип, разследващ застрахователно събитие. — Оказа се обаче, че смъртта е настъпила почти мигновено вследствие на коронарна тромбоза. Не разполагахме с достатъчно време да го спасим.
— Няма да се изненадам, ако се окаже, че този човек е бил страстен пушач — каза господин Корпоративен.
Вероятно той беше вицепрезидентът, който трябваше да покрива миризливите ситуации. След това ни увери, че хотелът и всички негови ресурси са на наше разположение, за да ни помогнат да се справим с тази трагедия колкото е възможно по-скоро. Ако не броим това, че бяха прехвърлили тялото върху количка за багаж и го бяха прикрили далеч от погледите зад една от рецепциите, не бих могъл дори да предположа за какви ресурси говореше онзи.
Нямам представа как ресторантът на "Реджънси" е представен в рекламните им брошури, но аз бих го нарекъл старомоден и разточителен — дебели килими, тежки плюшени завеси, копринени тапети по стените, столове с високи облегалки и всичко това в различни нюанси на златистото.
Червеникавокафявата локва кръв и безжизненото тяло на мъж, който определено нямаше да лети обратно до Лос Анджелис в първа класа, ярко контрастираха с всичко златно наоколо.
— Името му е Сидни Рот от Бел Еър, Калифорния, петдесет и три годишен — информира ни Чък Драйдън, следовател с остър поглед, невероятни инстинкти и тотална липса на добри маниери. С Чък човек никога не можеше да очаква обичайното "здравей-здрасти, колега". Наричаха го Клъцни-Драйдън, защото винаги караше направо на въпроса без никакви предисловия и излишни приказки.
Запознах го с Кайли, заради което, сигурен съм, той изгуби цели шест ценни секунди от живота си.
— Каква е причината за смъртта? — попитах аз. — Шефовете от хотела настояват, че е сърдечен удар, но съм убеден, че ще се съгласят с каквато и да е друга подходяща и безопасна причина за внезапна смърт, която би снела отговорността от тях.
— Жертвите на сърдечен удар обикновено не пълнят гащите — отвърна Драйдън. — Мисля, че е бил отровен, но няма как да знаем със сигурност, докато не получим токсикологичния доклад от аутопсията.
— Мерси — отговорих аз.
Чък просто кимна и продължи работата си.
— Чу ли това? — попита ме Кайли. — Той каза, че е бил отровен.
— Мисли, че е отровен — поправих я аз.
— Надявам се да е прав — отвърна Кайли, — никога преди не съм работила по случай на убийство с отрова.
— В такъв случай мога ли да ти дам един малък безплатен съвет?
— Разбира се.
— Наблюдават ни много хора. Опитай се да не изглеждаш чак толкова въодушевена.