— Пише го в бележките към сценария — отвърна той. — Всичко, което правим, е написано на хартия и го разпространяват из цялото студио. Този "Зигзауер Про" беше включен в бележките още от преди началото на снимките. Всеки би могъл да ги е прочел.
— В кой момент дадохте пистолета на Еди Кобърн?
— Мисля, че беше към единайсет и трийсет.
— Проверихте ли, за да се уверите, че това е правилният пистолет?
— Да. Сверих серийния номер, извадих и погледнах и в пълнителя, но… — Той взе чашата изстинало кафе пред себе си и отпи.
— Но какво? — подтикнах го аз да продължи.
— В пълнителя на точно този модел "Зигзауер Про" може да се видят само най-горните два патрона. Погледнах и видях две червени памучни връхчета. Откъде да знам, че останалите под тях са били истински? Но грешката е изцяло моя. Предоверих се.
— Какво стана, когато госпожа Кобърн стреля с пистолета? — продължих да питам аз.
— Стреля два пъти по булката Девън Уитакър — обясни той. — Така беше по сценарий. Тогава нейните капсули с кръв експлодираха и тя се свлече на пода. След това Еди стреля още два пъти в Иън. Още щом чух изстрелите, разбрах какво става. Отзвучаването при халосните патрони е различно. Замръзнах на място. За щастие, Алън, момчето от специалните ефекти, изтича напред и изби пистолета от ръката на Еди, но дотогава… — Той зарови лице в шепите си и тялото му се разтресе от безсилен плач.
Едно нещо беше ясно — Дейв Уест не беше убиец. Беше нещастник, който щеше да се натовари с вината на неизвестен садистичен убиец. Райцфелд беше споменал, че съпругата на Дейв е много болна, но самият той не беше споменал за нея нито веднъж, нито пък беше използвал състоянието ѝ като извинение. Беше си позволил да отклони за миг вниманието си от смъртоносната си професия и сега с готовност щеше да си понесе всички последствия от допуснатата грешка.
Дейв спря да хлипа и ме погледна в очите.
— Съжалявам — тихо казах аз.
— Давайте — продължи той и спусна ръце зад гърба си. — Това ви е работата.
— Дейв Уест, арестуван сте за убийство по непредпазливост, причинило смъртта на Иън Стюарт — казах аз.
Прочетох му правата, докато Кайли и Боб Райцфелд ни наблюдаваха съчувствено.
Никога преди не се бях чувствал толкова зле от това, че трябва да арестувам някого. В този миг обаче се случи нещо, което обърка нещата още повече. Чувството ме удари в стомаха и се загнезди там. Кайли беше права. Убийството на Иън Стюарт беше прекалено зрелищен спектакъл, за да бъде пропуснато. А който и да беше подменил безопасните халосни патрони с бойни, в момента се намираше в залата и безмълвно ме наблюдаваше как закопчавам белезници на невинен човек.
16
Може би си мислите, че един ококорен, превъзбуден и свръхразговорлив човек е идеалният свидетел за разпит. Но не и когато хиперактивността му се дължи на въздействието на кокаин.
Младият нашумял режисьор Хенри Мюленберг беше напълно безполезен. Дори и да оставехме настрана разширените зеници и потеклия му нос, достатъчен беше и един въпрос, за да разберем, че е твърде напудрен, за да ни бъде от полза.
Въпросът беше: "Можете ли да ни разкажете какво се случи?".
— Случи се това, че някой е сложил истински куршуми в пистолета — отговори скорострелно той. — Бам! Еди застреля Иън! Той е мъртъв. И аз съм мъртъв. Нали разбирате какво имам предвид, като казвам, че и аз съм мъртъв? Поне да беше насочила пистолета към мен, така и така съм свършен. Край! Капут!
Не успяхме да го усмирим, затова го оставихме да седи и се отдалечихме достатъчно далеч, за да не чуваме излиянията му.
— Не беше чак толкова зле преди малко, когато дойдох за пръв път след стрелбата — информира ни Райцфелд. — Сигурно е решил да се отърве от останалото му количество прашец, преди да се появят ченгетата, и му е досвидяло да го похаби, като го пусне в тоалетната.
— Забрави го — каза Кайли. — Големият шеф идва насам.
Шели Трегър тъкмо влизаше през вратите на Студио X. Той е от онази рядко срещана порода продуценти, които са постигнали наистина огромен успех в Ню Йорк. Беше израснал като бедно еврейско хлапе, на което често му се беше налагало да използва юмруците си, живеейки в коравия ирландски квартал "Хелс Китчън", а блестящият му ум му беше проправил път през егоцентричния свят на шоубизнеса.
"Единствената разлика е, че в "Хелс Китчън" ти забиват ножа в гърдите" — обичаше да казва той.
В разцвета на годините си той е бил невероятно привлекателен мъж, но сега, когато вече наближаваше шейсетте, постепенно беше започнал да губи битката както с обиколката на талията си, така и с оредяващата коса. Времето обаче се беше отразило повече от благотворно на репутацията му. Той беше един от всепризнатите "добри момчета" в развлекателния бизнес, а продуцентската му компания "Ню Йорк Филмс" осигуряваше работа на десетки хиляди актьори, сценаристи и сценични работници, които в противен случай би трябвало да работят някъде като сервитьори.