43
Майк Джакман беше висок, с широки рамене, топли кафяви очи и интелигентно излъчване, което го обгръщаше като аура. В нормална ситуация той бе точно този човек, когото всеки би искал в своя отбор. Но днес ситуацията не беше нормална и Майк приличаше повече на Бамби, който се взира в цевта на пушката.
— Дамата полицай каза ли ви, че Джими Фицхю е мой зет? — попита той.
— Да, сър. Съжаляваме за загубата на семейството ви. Аз съм детектив Джордан, а това е партньорът ми детектив Макдоналд. С ваша помощ можем да разкрием убиеца на зет ви. Какво можете да ни кажете?
— Нищо — отвърна Джакман. — Двамата с Фиц се срещаме всяка сутрин, за да прегледаме бележките по продукцията за деня. Аз съм асистент-режисьор, той е продуцент. Винаги идва на работа преди мен, затова веднага щом дойдох тази сутрин, отидох направо в караваната му. Сейфът беше широко отворен. Фиц беше мъртъв на стола си. Обадих се на 911.
— Какво е имало в сейфа? — попита Кайли.
— Не ми е работа да знам.
— Двамата с Джими добре ли се разбирахте? — попита тя.
— Бяхме най-добри приятели. Бяхме по-скоро като братя, отколкото зет и шурей.
— Значи най-добрият ви приятел, човекът, с когото сте си пиели кафето всяка сутрин, никога не ви е споменавал какво може да има в сейфа, заради което да си е струвало да бъде убит?
— Не.
— Може би сестра ви знае. Когато ѝ съобщим лошата новина, че съпругът ѝ е мъртъв, ще я попитаме.
— Недейте. Тя няма никаква представа
— Звучите така, сякаш вие имате — продължи Кайли.
— Майк — намесих се аз, — приличате ми на добър приятел, който се опитва да запази дадена информация за себе си, защото смята, че това би защитило Джими. В действителност обаче защитавате убиеца му. Защо не ни разкажете какво знаете? Няма да го използваме против Джими — предложих аз.
— Джими е мъртъв. Не за него се притеснявам — поклати глава Джакман. — Ако подобни гадости излязат наяве, сестра ми и децата ѝ ще са тези, които ще страдат.
— Не сме тук, за да съсипем репутацията на Джими — прекъсна го Кайли. — Тук сме, за да заловим убиеца му. Моля ви, помогнете ни.
Джакман остана неподвижен за миг, взрян в очите на Кайли. След това въздъхна бавно и дълбоко.
— Обещайте ми само — започна той, — че каквото и да ви кажа, никога няма да го споменете пред сестра ми.
— Обещаваме — каза Кайли.
— Добре — кимна той. — Фиц беше… не знам как биха го нарекли ченгетата, беше нещо като "муле".
— Наркомуле? — попита Кайли.
— Може би изразът не е точен. Той беше посредникът между купувача и продавача — уточни Джакман.
— Кой беше продавачът и какво продаваше?
— Казва се Монте и това е всичко, което знам. Продаваше кокаин.
— А кой беше купувачът?
— Шефът ни, Боб Левинсън.
— Това ли е човекът, когото сте проклинали в полицейската кола?
— Той прави страхотни филми, но е адски гаден шеф. Не си знае парите и около него постоянно кръжат безчет приятелчета, които споделят пороците и забавленията му. Купува дрогата на килограм, но никога не се среща с доставчиците лично. Неговите продуценти винаги действат като посредници.
— А ако продуцентът откаже, бързо се оказва на опашката за безработни — досети се Кайли.
— Точно така — отвърна Джакман. — Левинсън винаги наема свестни продуценти — винаги са мъже със семейства, които се нуждаят от тази работа, и винаги са чисти — без тъмно минало, без наркотици, безупречни.
— Колко пари мислите, че е имало в онзи сейф?
— Всеки месец Левинсън даваше на Джими четири пакета с по петнайсет хиляди долара във всеки. Монте се появяваше с кокаина всеки четвъртък и Джими му даваше по един от пакетите с пари. Днес е девети, значи в сейфа вероятно е имало три пакета.
— Някой друг от работещите за продукцията знаеше ли за сделките с наркотиците?
— Хората приказват. Наоколо се носят всякакви слухове, така че предполагам, че да, но не знам кой точно какво е знаел.
— Трябва ни подробен списък на всички, свързани по някакъв начин с продукцията — осветители, монтажници, шофьори на камионите за доставка на храна — абсолютно всички — каза Кайли.
— Да, госпожо. Ще ви предоставя разпечатка.
Той понечи да си тръгне, но след миг се обърна и каза:
— Имам един въпрос. Ще арестувате ли Левинсън?
— Бихме го направили, ако можехме — казах аз, — но нямаме нищо, в което да го обвиним.
— Може би така е по-добре. Запазете чиста паметта на Фиц — каза той и си тръгна.
— Имате ли минутка? — чу се зад нас.