— Това ли е Скилман Авеню 33–87? Или е 33–97? Табелката с адреса на сградата е изтрита — попита той.
— Не съм много сигурен — отвърна Гейб. — Не живея тук.
Второто ченге излезе и също се приближи.
— Това е мястото, Дани. Името на онзи е на звънеца. На петия етаж е — обърна се той към колегата си.
— Изглежда, партньорът ми се е ориентирал — каза първото ченге. — Приятен ден, господине.
— И на вас, господин полицай — отвърна Гейб. Видя ги как се качват в асансьора, след което съвсем спокойно подмина патрулната кола. Видя надписа ѝ, изписан със синьо и бяло върху страничните врати: "19 ГПУ".
"Нищо чудно, че тези момчета не могат да открият лесно сградата. Те са от 19-о полицейско управление, същото, в което работят Джордан и Макдоналд. Това определено не беше случайна проверка на предсрочно освободен, не бяха тук просто да проверят Мики. Опитват се да го свържат с мен."
Със или без чантата, претъпкана с С4, сега нямаше как да се прибере у дома.
Тръгна към ъгъла, зави по Скилман Авеню и се подпря на един уличен стълб, откъдето можеше да наблюдава сградата на Мики, без самият той да бъде забелязан.
Лекси го очакваше у дома. Обади ѝ се. Никой не отговори на позвъняването. Опита се да я набере на мобилния. Отново не последва отговор. Написа ѝ съобщение. Нищо.
По дяволите! Първо уби Фицхю заради нея, сега е неоткриваема, а за капак ченгетата са дошли за Мики.
Сърцето му биеше учестено. Отново набра номера на Лекси и изчака, докато се включи гласовата ѝ поща. Както обикновено, служебното съобщение звучеше накъсано, приповдигнато и щастливо.
Здравейте, обажда се Лекси. В момента правя някои промени в живота си. Ако не върна обаждането ви, значи вие сте една от промените. Чао!
— Лекси, аз съм. Нещата се объркаха. Пред къщата на Мики съм, но се появиха ченгета. Почти съм сигурен, че са дошли да приберат Мики. В чантата ми има С4 за четиридесет и пет хиляди долара, а мамка му, ако знам какво да направя, за да ги спра. Това е всичко. А, и още едно нещо. Къде си, по дяволите? — почти извика той.
Десет минути по-късно ченгетата излязоха от сградата. Мики беше с тях, но без белезници.
Не е арестуван. Само го водят в полицията за разпит. Познавам го Мики, ще се прави на глупав, няма да каже и дума.
Но тогава ще се появи пробационният му и ще му постави ултиматум: "Кажи ми какво знаеш и няма да докладвам, че си нарушил условията, при които си освободен. Ако обаче отричаш и открия, че си бил с Беноа, ще те върна в Рей Брук навреме за вечеря".
Мики ще изпадне в паника. Той по-скоро би умрял, отколкото да се върне там. Ако пробационният служител го притисне, той ще ме предаде, без да му мигне окото.
57
Пандемония Пасионата изглежда прекрасно в своята траурна малка черна рокля, докато чака търпеливо зад полицейските заграждения, поставени за мемориалната служба на Иън Стюарт. Опечалените излизат бавно и на малки групички от параклиса, но тя пропуска дребните риби. Дошла е за Голямата. Това е моментът на Пандемония, време за отплата.
На Лекси ѝ се искаше да крещи.
Стъпалата ѝ горяха, пръстите ѝ бяха смачкани в обувките, всеки мускул на гърба ѝ бе станал на възли.
От години не беше обувала високи токчета, а тези заострени черни лачени обувки, по-малки с половин номер и с десетсантиметрови токове, адски я убиваха. Само че тя нямаше друг избор. Те не само допълваха маскировката ѝ на опечалена от Ийст Сайд, но ѝ добавяха и нужната височина към ръста, така че да може да вижда какво се случва пред гробищния параклис.
Оказа се, че беше избрала идеалното място за наблюдение. Полицията беше издигнала метални заграждения, за да държи настрана тълпите, струпани на тротоара вдясно от входа на параклиса. Самата тълпа беше далеч по-малобройна, отколкото бе очаквала — имаше по-малко от трийсетина фенове, така че не ѝ беше трудно да си намери място отпред.
Беше стояла там около час и половина и вече не можеше да каже колко пъти Гейб и беше звънял и колко съобщения ѝ беше изпратил през това време. Много ѝ се искаше да му отговори, но не можеше. Щеше да изчака до края на сцената. Жалко че той не беше достатъчно наясно, че да отвори сайта TMZ и веднага да разбере какво се случва. Но така беше по-добре. Тя предпочиташе сама да му разкаже за случилото се по-късно, докато пият бира и той ѝ разтрива стъпалата. Той щеше да е толкова невероятно щастлив, че щеше да забрави за цялата онази глупава бъркотия, случила се в караваната на Джими Фицхю.