— Надявам се това да си ти — каза Гейбриъл и подкара една сервизна количка, натоварена с осем реда чаши за вино. Той свали бялото си сако и го постави върху най-горния ред. Сакото му тежеше трийсет и шест килограма. От вътрешната му страна Лекси беше пришила шестнайсет дълбоки джоба от водоустойчива материя, във всеки от които имаше по два килограма и половина С4. Беше използвал само девет килограма в апартамента на Харингтън, така че това количество му беше повече от достатъчно.
— Поласкана съм, че се надяваш да съм аз — отбеляза Адриен. — А ти? Не искаш ли да бъдеш открит?
Гейбриъл подкара количката към рампата на очакващата ги яхта.
— Не и тази вечер, шефе. Не и тази вечер — отвърна той.
72
Колите се отдръпваха встрани, за да ни направят път, докато се носехме по Седмо авеню със скорост като за магистрала.
— Благодаря ти — каза Кайли, без да откъсва очи от пътя.
Не отговорих.
— Съжалявам — продължи тя.
— За какво?
— А ти за какво мислиш? Стига, Зак, знам, че Кейтс те е накарала да ме наблюдаваш, а три дни по-късно ти се отмяташ от задължението. Вината е изцяло моя.
— Изборът да не вдигна телефона си беше мой — казах аз.
— Добре. И все пак ти благодаря, наистина. Задължена съм ти. И двамата със Спенс сме ти задължени.
— Супер — отвърнах. — Може би той ще може да ми помогне да си намеря работа в "Силвъркъп".
Тя се обърна леко и ми се усмихна, като мина на милиметри от едно такси, което не успя достатъчно бързо да се отстрани от пътя ѝ.
В обичайни обстоятелства ни бяха нужни около двайсет минути, за да стигнем до апартамента на Кайли в "Трибека", но с включени светлини, сирени и най-вече с абсолютно луда жена зад волана успяхме да пристигнем за осем минути и трийсет секунди.
Шевролетът наби спирачки на ъгъла на Вашингтон авеню и Лайт стрийт, пред една елегантна осеметажна сграда от червени тухли, която някога е била фабрика за сапуни "Пеърлайн". Десетки милиони долари по-късно тя е трансформирана в символ на изключителен шик, характерен за Долен Манхатън. Човек, който преживява с полицейска заплата, не би могъл да си позволи да живее тук. Спенс очевидно носеше добри пари в семейството.
— На седмия етаж — каза Кайли, докато пресичахме тичешком фоайето. Асансьорът беше вече долу, а вратите му зееха широко разтворени, но тя го подмина и се затича нагоре по стълбището.
Последвах я.
— Асансьорът е прекалено бавен. Оттук ще е по-бързо — обясни тя, отговаряйки на очевидния въпрос, който така и не си бях направил труда да задам.
— Имаме ли план? — попитах аз, щом стигнахме до площадката на петия етаж.
— Не. Да. Не знам. По дяволите, Зак, не ни трябва генерален план за всяко нещо! Искам само да вляза, да извадя Спенс от там, да предупредя съседите и да си измъкнем задниците от сградата. Ако се взриви, да се взривява.
Струваше ми се смислено. Влизаме, излизаме, бягаме. Елементарно. Нямахме време да обезвреждаме бомбата.
Нахлухме през вратата на стълбището на седмия етаж и свихме вдясно. На етажа имаше само два апартамента. Първият беше този на Кайли.
Тя извади ключа от джоба си и го пъхна в ключалката на апартамент 7А.
Влизаме, излизаме, бягаме — продължавах да си повтарям наум. Елементарно. Но нещо не ми се струваше съвсем наред.
Кайли завъртя ключа и точно в тази част от секундата разбрах. Нищо, излязло от извратения мозък на Гейбриъл Беноа, не беше толкова просто.
Блъснах я с все сила встрани и я повалих на пода.
— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя тя.
— Това е бомба капан — отвърнах аз.
Тя ме зяпна с полуучудено, полуневярващо изражение, защото обезвреждането на бомба капан отнемаше време, което така или иначе изтичаше бързо.
— Откъде знаеш?
— Не знам. Но познавам Беноа. Той ни даде повече от достатъчно време, за да стигнем дотук. Той иска да се втурнем бързо през тази врата.
— Трябва да влезем — настоя тя. — Спенс е вътре.
— Тихо — отвърнах аз, изправих се пред вратата и извиках силно: — Спенс!
Той отговори със серия от приглушени писъци. От кадрите по скайп знаех, че устата му е залепена с тиксо. Той не можеше да изрече и дума, но отчаянието и настойчивостта на всеки негов вик подсказваха, че не търси помощ. Той се опитваше да ни предупреди.
— Спенс, безопасно ли е да отворим вратата? — попитах аз. — Едно изръмжаване е "да", а две са "не".