— Включително и ти ли?
— О, не. Аз съм главният герой. Измъквам се.
— И как?
— Е, това е тайна, Чарли. Не мога да ти кажа, ще развалим финала.
— Първо, името ми не е Чарли. Казвам се Чарлс. И второ, по дяволите, няма начин да се измъкнеш. Ако взривът не те убие, пристанищната полиция ще те спипа във водата, преди да си преплувал и половината път до брега.
— О, ще се измъкна. Това е предвидено в сценария. Проблемът при теб, Чарлс, е, че нямаш въображение.
— Имам достатъчно въображение. Искаш ли да чуеш какъв е моят сценарий? Ти не си никакъв герой. Ти си само един от онези откачени атентатори самоубийци, които си мислят, че в рая ги чакат седемдесет и две девици.
— Не съм от тях! — изкрещя Гейбриъл, измъкна електрошока от кобура и го насочи към Конър. — Аз съм звездата в цялото това шоу!
— О, да — отвърна Конър. — И нищо не представя "екшън героя" по-добре от сцена, в която бял младеж с електрошок тормози чернокож старец, завързан с тиксо за тръба.
Гейбриъл прибра електрошока в кобура му и коленичи до Конър.
— Чарлс, повярвай ми! — каза той. — Този филм е страхотен и наистина съм му измислил брилянтен финал.
— Но аз ще съм мъртъв и няма да мога да го видя. Колко удобно.
— Мислиш, че лъжа? — каза Гейбриъл. — Сцената с бягството е тук, в джоба ми. Зашеметяваща е.
— Покажи ми я.
— Да ти я покажа? Старче, чел ли си някога филмов сценарий?
— Аз работя за Шели Трегър. А той, повярвай ми, оставя сценарии и в тоалетните, където впрочем им е мястото на повечето от тях.
— Е, моят е чисто злато.
— Докажи го — отвърна Конър. — Дай да го прочета. Тук и сега.
— Не знам — поклати глава Гейбриъл. — Обикновено не го показвам. Всъщност никой друг освен приятелката ми не го е виждал.
— Хей, човече, аз не съм кой да е. Аз съм черният Куентин Тарантино.
81
Оказа се, че греша. Почувствах се глупак, но това беше по-малкият проблем, отколкото ако се бях оказал адски прав.
Не само че не знаех нищичко за експлозивите, но и бях подценил градската комисия по строителството в Ню Йорк.
Някъде някак си някой, благословена да е бюрократичната му душица, беше предвидил моите опасения и беше решил да настоява всички шахти за отпадъци в Ню Норк да имат комини, които да се издигат два метра над покрива на сградите и да са оборудвани с предпазен клапан.
Огненото кълбо, което в представите ми се връщаше обратно по тунела на шахтата и щеше да ни изпепели и двамата, така и не се появи. Вместо това оглушителна експлозия разтресе сградата и освободи ударна вълна от нагорещени газове, която излетя право нагоре през покрива.
Част от остатъчния взрив нахлу през дупката в стената, но малката стая на инсинератора, в която се намирахме, не се превърна в горящ ковчег.
Никой от нас не помръдна цели петнайсет секунди, докато пепел, сажди и парчета нажежени боклуци се сипеха наоколо.
След това настана тишина.
Устните ми бяха притиснати до ухото на Кайли.
— Жива ли си? — прошепнах аз.
— Не — отвърна тя.
— Нито аз.
Завъртях се настрана и се отделих от нея, след което и двамата седнахме. Не се чувствахме достатъчно сигурни, за да се изправим на крака.
— Нямаш абсолютно никакъв опит с бомбите, нали? — попита Кайли и изтупа облак прах от косата си.
Изправих се и се ухилих като идиот, радостен от факта, че все още съм жив.
— Е, сега вече имам.
Помогнах ѝ да се изправи, тя обви ръце около шията ми. Прегърнах я през кръста и докато облаците прах продължаваха да се слягат наоколо, двамата останахме да се гледаме мълчаливо, без да откъсваме очи един от друг.
Спомням си първия ден в академията, когато я видях. Тогава беше изумително красива. Десет години по-късно, с лице, омазано в сажди, и коса, пълна с пепел, Кайли Макдоналд все още беше най-прекрасната жена на света.
— Благодаря ти — тихо каза тя. — Ако не ме беше спрял да отворя входната врата, Спенс, аз и ти щяхме да сме...
Не можа да довърши или просто реши, че думите не са достатъчни. Тя се притисна в мен и ме целуна нежно.
Кайли има най-нежните и сладки устни, които някога съм целувал. Усещането от докосването им до моите предизвика вълна на нетърпеливо очакване, каквато не бях изпитвал много отдавна, още от времето, когато знаех, че първата целувка е само началото на любовна нощ, изпълнена с нежност и страст.
Това обаче беше преди десет години. Тук и сега знаех, че всичко ще започне и ще свърши само с една целувка.
— Пак заповядай — отвърнах аз и свалих ръцете си от кръста ѝ.