— Само толкова ли може да излезе? — попита Кайли.
— Пригодена е да се спуска на док, а не да се използва в открито море — обясни Ротлайн.
Отстрани на нашата лодка стърчеше още по-къса рампа и аз застанах на края ѝ, изчаквайки момента, в който двете повърхности щяха да се изравнят.
— Зак, ако ги чакаш да паснат една към друга като блокчета от "Лего", да знаеш, че няма как да стане — предупреди ме Ротлайн. — Не можем да се приближим повече от това.
Разстоянието за скок беше около метър, почти наполовина на ръста ми. Фасулска работа върху твърда земя, но не чак толкова лесно за изпълнение, когато точка А и точка Б се клатушкат като двама стари пияници, опитващи се да пресекат "Бродуей" на червен светофар.
— Давай! — подвикна ми Ротлайн.
Загледах се в ритъма на движенията на двете рампи, опитвайки се да хвана някакъв модел, но такъв нямаше. Водата беше твърде неспокойна.
— Не го мисли толкова, Шести! — окуражи ме познатият глас някъде зад гърба ми.
Скочих точно в момента, в който "Кристина" пропадна след по-висока вълна, и вместо грациозен скок, направих нескопосано пльосване, но и двата ми крака попаднаха върху рампата и веднага бях сграбчен от двама членове на екипажа на яхтата, които ме удържаха и ме придърпаха навътре в товарния отсек.
Няколко секунди по-късно Кайли беше зад мен.
— Пробвал ли си някога да се качиш на ескалатор в "Блумингдейл" по време на предколедната треска? — попита ме тя. — Това всъщност беше по-лесно.
— Мразя те — отвърнах аз.
Ордуей пристъпи към края на рампата на "Кристина", прецени разстоянието, отстъпи няколко крачки назад и се засили за отскок. Точно в мига, в който беше готов да отскочи, корпусът на "Кристина" се килна на една страна и краят на рампата ѝ се потопи във водата. Ордуей нямаше никакъв шанс. Той се хвърли напред, но гърдите му се блъснаха грубо в твърдия стоманен ръб на отсрещната рампа. Плъзна се във водата и заблъска с крака и ръце, опитвайки се да се пребори с тежестта на оборудването по тялото му, което заплашваше да го потопи.
Чух как Ротлайн извика: "Спри двигателя!", и "Шел Гейм" се понесе напред, оставяйки "Кристина" зад себе си.
— Той добре ли е? — беше първото, което попитах, след като се свързах с Ротлайн по радиото.
— Едно от момчетата ми се гмурна след него веднага щом падна във водата — отвърна Ротлайн. — Ще го върнем на борда след две минути и ако все още е в играта, ще опитаме отново. Ще ни трябват най-много пет минути.
Ако все още е в играта? И цели пет допълнителни минути, през които Беноа може да слезе от яхтата? Още една възможност да ни забележи?
Сграбчих микрофона.
— Не. Оттеглете се. Ще се свържем с вас веднага след като задържим Беноа.
Веднага след това се обърнах към двамата от екипажа на яхтата.
— Затворете люка.
Те прибраха рампата и аз хвърлих един последен поглед към "Кристина", която бавно се смаляваше в далечината.
Металната врата се затвори.
Кайли ме погледна.
— Добро решение, Зак — каза тя. — да вървим да хванем Беноа.
88
Гейбриъл стоеше на горната палуба и гледаше към червено-оранжевите отблясъци в небето на запад.
— Вълшебен час — прошепна той, използвайки свещения за киното термин за залези, великолепни като този тук.
Никой режисьор не би могъл да си мечтае за по-подходящо осветление, а там, в далечината, се намираше и звездата на цялата сцена. Тя все още беше само неясна сива фигура, но ясно можеше да се различи факелът, издигнат високо в дясната ѝ ръка, с който приветстваше изнурените и бедните, копнеещи за глътка свобода.
— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но ще трябва да се пренасочиш към богатите, потисниците и ненаситно алчните — каза той.
Яхтата беше обърнала и току-що минаваше под моста "Веразано Нероус", който свързваше Бруклин със Стейтън Айланд. Мис Свобода щеше да е готова за звездната си роля само след десетина минути — предостатъчно време да се заложи и последната бомба, да се върне долу при "Зодиака" и да заснеме финалната сцена на раздяла.
Стоеше опрян на перилата за един последен поглед и се взираше тихо в обагрения от последните слънчеви лъчи хоризонт, когато усети първата сълза да се стича по бузата му.
Не бива да плача. Това не беше по сценарий. Досега всичко вървеше перфектно, всичко се случваше точно според плана, но сълзите го изненадаха.
— По дяволите, Лекси, ще ми съсипеш грима — каза си той, усмихвайки се на топлия вечерен бриз. — Липсваш ми, скъпа. Трябваше да ти позволя да поемеш първостепенна роля. Може би тогава не би тръгнала така на своя глава и… Какво, по дяволите, е това?