Мисля, че е избрал много умен начин. Знаел е достатъчно добре от практиката си в криминалните случаи колко бързо подозрението пада върху съпруга, ако жена му умре неочаквано, и възможността за ексхумация при съмнение за отравяне. Тогава той е създал смърт, която е само последствие от много по-значимо събитие. Създал е несъществуващ автор на анонимни писма. И най-умното в плана му е, че полицията е била сигурна, че авторът е жена. И това е било правилно в известен смисъл. Всички писма са били писани от жена. Той много умно ги е пресял от случая през миналата година и от случая, който му е разказал доктор Грифит. Не искам да кажа, че е бил толкова несръчен да преписва дословно някои от писмата, но е вземал пасажи и фрази от тях и ги е смесвал. Резултатът е бил, че писмата наистина са представлявали плод на женска личност — на полунормална, депресирана личност.
Знаел е всички трикове, с които полицията си служи — графологични тестове, тестове на пишещи машини. Той е подготвял престъплението си отдавна. Напечатал е всички пликове, преди да подари пишещата си машина на Женския институт, и е откраднал страниците от книгата на госпожица Бартън доста отдавна, докато е чакал в трапезарията й. Не се е надявал да открият срязаните страници, тъй като хората не четат книги с религиозни проповеди твърде често. Накрая, след като всичко е било готово, е дошло времето за истинските неща. В един хубав следобед, когато гувернантката и доведената му дъщеря са били навън, а прислугата е била в редовния си почивен ден. Не е могъл да предположи само, че младата прислужничка Агнес ще се скара с приятеля си и ще се върне вкъщи.
Джоана попита:
— Но какво е видяла тя? Знаете ли?
— Не знам. Но мога да предположа. И предположението ми е, че не е видяла нищо!
— Значи всичко е било блъф?
— Не, не, скъпа. Имам предвид, че тя е стояла пред прозореца на кухнята и е чакала целия следобед младото момче да се върне и да се извини, така че наистина не е видяла нищо. Никой не е идвал в къщата изобщо, нито пощальонът, нито който и да е било друг. Отнело й е известно време (горката, не е била много умна), за да разбере, че нещо не е както трябва, тъй като госпожа Симингтън явно е получила анонимно писмо този следобед.
— Нима не е получила? — попитах учудено.
— Разбира се, че не! Както казах, това убийство е толкова просто. Съпругът й е сложил цианида в най-горната капсула на тези, които тя е вземала този следобед. Всичко, което Симингтън е трябвало да направи, е било да се върне преди или когато госпожица Елзи Холанд се е връщала, да повика жена си и когато не получи отговор, да се качи в стаята й. Да пусне капка цианкалий в нейната чаша с вода, която тя е приготвила, за да глътне лекарството си, да остави напечатаното анонимно писмо до нея и да сложи до ръката й парчето хартия с думите „не мога повече“.
Госпожица Марпъл се обърна към мен:
— Бяхте напълно прав и за това, господин Бъртън, „парче хартия“ беше напълно погрешно. Хората не остават самоубийствени писма на откъснати парчета хартия. Използват най-големите листове, които могат да се намерят, а много често и плик. Да, това с парчето хартия беше грешка и вие го разбрахте.
— Много големи детективски способности ми приписвате, госпожице Марпъл! — казах аз. — Нищо не бях разбрал!
— Не, разбрали сте, наистина сте разбрали, господин Бъртън! Иначе защо сте били впечатлен от посланието на сестра си, написано върху телефонния бележник?
— Кажи, че не мога повече да чакам… — изрекох бавно. — Разбирам, не мога повече.
Лицето на госпожица Марпъл светна:
— Точно така. Господин Симингтън е видял подобно съобщение и веднага е съзрял възможността. Откъснал е думите, за да ги използва, когато му дойде времето — съобщение, собственоръчно написано от ръката на жена му.