Славчо Донков
Смърт в снега
В ония дни, когато още не бе опознал опаката страна на живота, а цената на нещата не се определяше от страха, когато светлината и сянката, топлината и студът се изсипваха върху земята единствено за да узнаят нейната милост, да я възродят или да я накарат да се стегне, приел за свой постоянен спътник само вятъра, той усещаше непрекъснато, че се ражда. Много просто и ясно беше това. То бе и славно — да гледаш как денят или по-скоро животът ти започва пред целия свят, как в сближения ти с въздушната струя бяг се вливат и мрежата на преплетените клони, и хрускането на изгорелите треви, и гласовете на птиците, и слънцето, и прахът, и тихата преданост на склоновете; как всички те се събират в едно в очертанията на твоето тяло, а зашеметен от тяхната привлекателност, ти им ставаш подобен, без да се отбиваш от пътя си, без принудително да изчезваш от мястото си дори когато небето става тъмно и плющи дъжд. Точно при дъжд той излизаше най-често от убежището си, защото дори и гарваните тупваха в някой храст и без предателските им викове можеше да върви наслука, докато пък капките отмиваха следите, а тревата подире му веднага се изправяше, като че ли по нея не бе подскачал никой. Между другото, някак си сродни с небесния набег на водата, в такива минути се разпалваха единствено косовете и усърдно повдигнали глави, простодушно подсвиркваха, без да се суетят, сякаш получили напълно опрощение за напиращата изпод перата им сила. Тяхното присъствие бе чиста отзивчивост, придаваща мимолетна сигурност на пладнето пред изтощителния страх, който по-късно щеше да се всели в неговото сърце, да го притисне, да го ужаси и да му отнеме всякакво очарование и всякаква вяра в добрата душа на нещата.
Опитен, ала напрегнат, той вече знаеше безпогрешно — най-силният шум в гората бе тишината. Но гората беше тъмна, тромава, с болезнени скърцания при вятър, внезапни и резки, нарушаващи мълчанието изцяло. Спреше ли вятърът, веднага замирисваше на гнила шума и плесен, на нещо вехто и предвечно, което пък му внушаваше, че може би вече е стар и той. Не заради друго, а защото бе започнал да разбира и гората, и опасността, тъй като ето в това беше напълно уверен — добрата търпимост на гъсталака не се изливаше единствено над него. Тя се разпростираше и върху кротките му братя, и върху техните врагове. Долавяше, че безгрижието е усещане на огромните възможности, които по-късно се загубват, а той нямаше право да бъде лекомислен. Лошият късмет на мъченика — така можеше да се нарече неговото оцеляване или по-точно неговата самота, защото вече не беше толкова уединен, колкото би могъл да бъде и всеки друг; бе попаднал на отчаяното дъно, беше белязан, а белязаният обикновено не знае какво иска, ако не иска смъртта. Само че той не я желаеше, не я приемаше като привлекателност, а още по-малко като закономерност. Нещо повече — въобще не бе в състояние да я свърже с каквото и да било: нито с отражението на залеза ниско в барата, нито с тъмносивата ивица преди здрачаване по върховете, нито с косо смекчената светлина, извираща отдолу, изпод дърветата, в мига, когато денят се отдалечава, а сенките така плътно се доближават, че не признават чуждо присъствие, освен своята власт.
Други бяха двете големи неща в неговия живот: едното — гората, а второто — слънцето, слънцето сутрин. Гората не за това, че я виждаше и живееше в нея, не и за това, че тя го хранеше, а защото беше надарен, ама наистина надарен да разгадава настроенията й, да ги възпроизвежда в себе си, да им се подчинява. У нея липсваше предимството на краткотрайната прелест. За него, родения и отраслия тук, сезоните не тържествуваха самоцелно, а се преливаха един в друг и тези недоловими промени му предлагаха голямата привилегия да я възприема близка и непроменяща се като цяло. Тя излъчваше едновременно и усамотение, и безбрежност, състояния, от които му бе трудно да се освободи, но които пък му я изясняваха, доставяха му удоволствието да я опознае, да се скрие, да играе сред нея, опиянен от преданост и доброта. И то най-вече нощем (денем обикновено се спотайваше и спеше), защото след залез тъмните сенки сякаш изтъкваха дълбочините й, правеха я неограничена и бездънна. Именно тогава, сред тези задръстващи пластове мрак, не трепваше нито вейка, нито лист, като че ли самият вятър изглеждаше смутен от цялата тая възможна безжизненост. Тишината пък лишаваше от каквото и да било усещане за прозрачност, сякаш нарочно, за да съзре с пълна сила нежността на утринното слънце, хоризонтално заседнало между дърветата, където светлината е режеща и нищо не може да я измести.
Но така беше в началото, преди осакатяването, когато още не бе се научил да лежи през нощта на определено място или, изправил се на задните си крака, така да извърта глава, че да гледа звездите. Наистина нощите твърде често му предлагаха цяло небе светлинки, ала не бе в състояние да проумее само едно — как веднъж те са в такова изобилие, а друг път въобще ги няма (нали сводът е един и същ) — и затова, когато техните гроздове бяха много, се чудеше сам дали след случилото се не притежава способността да вижда какво има горе повече от другите. Разбира се, това ставаше тогава, когато нямаше мъгла. Появеше ли се, тя закриваше всяка гледка, задушаваше всякакъв живот и онова, което шептеше, бучеше или стенеше в гората, започваше да шепти, бучи и стене в самите му слепоочия и той побягваше. Побягваше, пъргав, но податлив на уплахата, забравил каквато и да е предпазливост. Спираше тогава, когато настъпваше краят на силите. Просветнеше ли, веднага се връщаше назад и гледаше следите си, изписали една история, обречена да остане неизвестна. От влагата му ставаше студено, мократа козина се степваше, но не заради това не се решаваше да спи, а защото дебнеше тишината. В желанието да бъде невидим обикновено се стопяваше на мястото си или се криеше под широките листа на папратта, все едно че го няма, а всъщност наблюдаваше всичко. В такива мигове беше напълно раздвоен: единият — скупчен, неподвижен, почти мъртъв, а другият — жив, ококорил очи, разтреперан. Кой от двамата бе за предпочитане, трудно можеше да се прецени, но усещаше, че което и да е живо същество, започваше ли веднъж да се уповава или просто да се сеща за смъртта, то вече никога не би могло да живее както преди.