Междувременно параходчето се приближава към гарата и болката и безпомощността нарастват до пълно объркване. Отпътуването се струва невъзможно на изтерзания мъж, не по-малко и връщането назад. Така окончателно разкъсан, той слиза на гарата. Много късно е, не бива да губи нито миг, ако иска да завари влака. Иска и не иска. Но времето напира, шиба го да върви напред; той побързва да си купи билет и се мъчи да зърне сред гъмжилото в чакалнята неотстъпно намиращия се тук служител на хотелиерското дружество. Човекът идва при него и му долага, че е предал големия куфар. Вече го е предал? Да, най-редовно — за Комо. За Комо ли? И от бързата размяна на думи, от гневните въпроси и смутени отговори излиза наяве, че куфарът още в багажната служба на хотел „Екселсиор“ бил изпратен заедно с други чужди багажи в съвършено погрешна посока.
Ашенбах се насили да запази онова изражение на лицето, което единствено беше допустимо в такива обстоятелства. Някаква авантюристична радост, някаква невероятна веселост разтърси сякаш спазмодично гърдите му отвътре. Служащият хукна, за да спре изпращането на куфара, ако това още беше възможно, но се върна, както трябваше да се очаква, без да е свършил нещо. И тогава Ашенбах заяви, че не желае да замине без багажа си, а решава да се върне и да чака връщането на куфара в хотела. Моторната лодка на дружеството още ли е пред гарата? Човекът потвърди, че чакала пред вратата. Придума с италианска скороговорка служащия на гишето да върне парите за купения билет, закле се, че ще бъде телеграфирано, че няма да спести и пропусне нищо, за да върнат в най-скоро време куфара и… стана така, че пътникът двайсет минути след пристигането си на гарата отново се видя на обратен път през Големия канал към Лидо.
Чудновато, невероятно, срамно, комично, съноподобно приключение: върнат силом от съдбата и запокитен назад, още в същия час да видиш отново места, от които току-що в най-дълбока печал си взел сбогом завинаги! Малкото припряно возило разбива с носа си водата на пяна, провира се смешно забързано между гондоли и параходи и се носи като стрела към целта си, а през това време единственият пасажер в него крие плахо радостната си възбуда на побягнало момче под маската на сърдито примирение. Все още от време на време в гърдите му се надига смях над тая несполука, която — както сам си казва — не би могла да сполети по-приятно дори родено в неделя дете. Ще трябва да даде известни обяснения, да устои пред учудени лица… но после, казваше си той, всичко отново ще бъде добре, после ще бъде предотвратено едно нещастие, ще бъде поправена една тежка грешка и пред него отново ще се разкрие, отново за неопределено време ще бъде негово всичко онова, което той мислеше, че е оставил зад себе си… Но я гледай: бързият ход на лодката ли го мамеше, или на всичко отгоре вятърът сега действително духаше откъм морето?
Вълни се блъскаха о бетонните стени на тесния канал, прокаран през острова до хотел „Екселсиор“. Един автомобил омнибус чакаше там завърналия се гост и по прав път покрай накъдреното море го закара в Банския хотел. Дребният мустакат управител в опашат редингот слезе по откритата стълба, за да го посрещне с добре дошъл.
С тих ласкателен глас той изказа съжаленията си за непредвидената случка, нарече я крайно неприятна за него и за хотела, но одобри, напълно убеден, решението на Ашенбах да чака тук куфара си. Разбира се, стаята му вече била дадена, обаче веднага щели да предоставят на негово разположение друга, не по-лоша.
— Pas de chance, monsieur[7] — каза усмихнат служителят, който обслужваше асансьора, докато се носеха леко нагоре.
И беглецът отново бе настанен в стая, която по разположение и наредба почти напълно приличаше на предишната.
Уморен и замаян от въртопа на тоя странен предобед, той пръсна из стаята вещите от ръчната си чанта и седна на стол с подлакътници до отворения прозорец. Морето бе добило бледозелена окраска, въздухът изглеждаше по-рядък и по-чист, плажът със своите кабини и лодки беше по-пъстър, макар че небето все още виснеше сиво. Сплел ръце върху скута си. Ашенбах погледна навън доволен, че отново е тук, но поклати недоволно глава над своята нерешителност и непознаване на собствените си желания. Седя така около един час в покой, замечтан, без определена мисъл. По обед зърна Тадзио, който в раиран ленен костюм с червена фльонга се връщаше откъм морето, мина през оградата на плажа и по дъсчената пътека се отправи към хотела. Ашенбах, макар застанал толкова високо, го позна веднага, без всъщност да беше спрял очите си на него, и си помисли: „Я гледай, Тадзио, и ти си отново тук!“ Ала в същия миг почувства как този нехаен поздрав се свлече и смълча пред истината в сърцето му — почувства възторга на кръвта си, радостта и болката на душата си и осъзна, че заминаването му е било толкова тежко именно заради Тадзио.