След няколко дни Густав фон Ашенбах излезе сутринта по-късно, не в обикновения час от хотела, понеже се усещаше болнав. Трябваше да се справи с известни, само наполовина физически пристъпи от виене на свят, придружени от буйно надигнал се страх, от някакво чувство на безизходност и безнадеждност, за което не можеше да се каже ясно дали се отнасяше до външния свят или до неговото собствено съществование. В хола видя цяла грамада багаж, приготвен за транспорт, и попита портиера кой ще заминава. В отговор чу полското дворянско име, което тайно в душата си очакваше. Прие го, без отпуснатите черти на лицето му да трепнат, с онова късо вдигане на главата, с което узнаваме между другото нещо, не безусловно необходимо да се знае. Попита още:
— Кога?
Отговориха му:
— Следобед.
Той кимна и се запъти към морето.
Там беше неприветливо. По ширната гладка вода, която отделяше плажа от първия дълъг пясъчен нанос, мънички къдрави вълни бягаха напред-назад. Като че есенно настроение и овехтялост виснеха над някога тъй пъстро оживеното, сега почти изоставено летовище, дето вече не почистваха и пясъка. Един фотографически апарат, видимо безстопанствен, стоеше на триногия си статив досами морето и черното платно, което беше метнато върху него, се развяваше и плющеше в доста студения вятър.
Тадзио и трима-четирима негови другари, останали тук, се забавляваха вдясно пред тяхната кабина. Отпуснат на стола-люлка, загърнал с одеяло колената си, почти по средата между морето и редицата от кабини, Ашенбах го гледаше за сетен път. Играта, сега ненадзиравана, тъй като жените сигурно бяха заети с приготовленията за път, изглеждаше безредна и се изроди. Онова широкоплещесто момче в летен костюм с колан и черни напомадени коси, което зовяха „Яшу", разсърдено и ослепено от хвърлен в лицето му пясък, застави Тадзио да се преборят и борбата свърши бързо с падането на по-слабия красавец. Но като че ли в този прощален час чувството на покорство у по-малоценния се превърна в жестока суровост: победителят, решен да си отмъсти за досегашното робство, не остави надвития на мира, а натисна с коляно гърба му и завря и държа тъй дълго лицето му в пясъка, че Тадзио, без това задъхан от борбата, можеше да се задуши. Опитите му да отхвърли живия товар бяха спазматични, спираха за няколко мига напълно и се повтаряха после само като тръпки. Обзет от ужас. Ашенбах понечи да скочи като спасител, но в този миг най-сетне насилникът пусна жертвата си. Тадзио, съвсем пребледнял, се изправи наполовина, опря се на едната си ръка и седя така няколко минути — неподвижен, с разчорлени коси и потъмнели очи. После стана окончателно и бавно се отдалечи. Започнаха да го викат, изпърво бодро, сетне плахо и умолително — той не чуваше. Чернокосият, вероятно обзет тутакси от разкаяние за прекалено лошата си постъпка, го настигна и се помъчи да се сдобри с него. Едно движение на рамото го застави да се върне. Тадзио се запъти косо надолу към морето. Беше бос и носеше раирания си летен костюм с червената фльонга. Досами водата той се спря с наведена глава, започна да рисува с върха на единия крак разни фигури по влажния пясък и след известно време нагази в плитчината, дето на най-дълбокото място водата не стигаше дори до коленете му, прецапа я спокойно и застана пред пясъчния нанос. Там постоя един миг с лице, обърнато към ширинето, а после тръгна бавно наляво по дългата и тясна ивица издигната земя. Отделен от сушата поради широкото водно пространство, отделен от другарите поради гордостта си. Тадзио вървеше с развявани от вятъра коси там в морето, откроен като съвсем уединен и несвързан с никого силует върху фона на мъгливата безкрайност. Спря повторно да се огледа наоколо. И внезапно, като че навестен от прежен спомен или невнятна подбуда, той извърна горната половина на тялото си, подпря едната ръка на хълбока, завъртя се красиво от това изходно положение и погледна над рамо към брега. Ашенбах, потънал в съзерцание, седеше там, както беше седял някога, когато този здрачносив поглед, отправен от същия пясъчен нанос, срещна за пръв път неговия. Главата му върху облегалото на стола следваше бавно всяко движение на момчето, после се понадигна, сякаш искаше да пресрещне погледа, и клюмна върху гърдите, така че очите му гледаха изотдолу, а върху лицето му се изписа отпуснатото, съкровено унесено изражение на дълбока дрямка. Но нему се струваше, че бледоликият и приветлив психагог[9] там в морето му се усмихва и му кима, че той, дигнал ръка от хълбока, сочи с нея напред и сам се понася нататък в примамливата необятност. И Ашенбах, както много пъти преди, понечи да го последва.