И ето — той го видя пак, него, най-удивителния пристан, оная блестяща композиция от фантастични сгради, която републиката изправяше пред страхопочтителните погледи на приближаващите се мореплаватели: лекото великолепие на двореца и Моста на въздишките, колоните с лъв и светец на брега, дивно издадената напред странична стена на приказния храм, гледката през градската порта към исполинския часовник. И потънал в съзерцание, той си каза, че да пристигнеш по суша на гарата на Венеция, значи да влезеш в някой дворец през задната врата и че би трябвало да се стигне до този най-невероятен от всички градове на света не другояче, а с кораб, по море, както бе дошъл той сега.
Машината спря, към кораба се понесоха гондоли, спуснаха външната стълба, митничари се качиха на палубата и изпълниха повърхностно задължението си — слизането от кораба можеше да започне. Ашенбах даде да се разбере, че желае да вземе гондола, която да превози него и вещите му до спирката на ония малки параходи, които поддържат връзката между града и остров Лидо, защото възнамеряваше да наеме жилище до морето. Одобряват намерението му и изкрещяват желанието му надолу към водната повърхност, дето водачите на гондолите се карат помежду си на диалект. Той все още е възпрепятстван да слезе, пречи му собственият куфар, който в момента с мъка дърпат и влачат по стръмната стълба. Поради това за няколко минути не е в състояние да отбегне натрапливостта на страхотния старец, тласкан смътно от опиянението си да се сбогува почтително с чужденеца.
— Желаем най-честит престой — врещи той и непрекъснато се кланя. — Молим да запазите благосклонен спомен. Au revoir, excusez et bon jour[4] — ваше превъзходителство!
Устата му се олигавя, той притваря очи, облизва ъглите на устата си и боядисаната брадичка под старческата долна устна щръква нагоре.
— Нашите почитания — ломоти той, като слага върховете на два пръста върху устата си, — нашите почитания на любимата, на най-милата, най-красивата любима…
И внезапно изкуствената горна челюст се откъсва и пада върху долната му устна. Ашенбах успя да побегне.
И докато слиза по външната стълба, хванал се за въженото перило, той чува зад гърба си гукащи, кухи и задавени звуци.
— На любимата, на нежната любима…
Кой не е имал да преодолява мимолетен трепет, скрита боязън и угнетение, когато за пръв път, или след като задълго е отвикнал, се е качвал на венецианска гондола? Това странно превозно средство, останало напълно непроменено от далечни баладични времена и тъй своеобразно черно, каквито между всички други неща са само ковчезите, напомня за беззвучни и престъпни приключения под нощния плисък на вълните, напомня още повече за самата смърт, за катафалка и мрачно погребение, за сетното мълчаливо пътуване. И не сте ли забелязали, че седалката в такава ладия, този черен като ковчег, лакиран, матовочерен тапициран стол с облегалки за ръцете е най-меката, най-пищна, най-сластна седалка на света? Ашенбах усети това, щом седна в нозете на гондолиера срещу багажа си, нареден угледно на носа на ладията. Гребците все още се караха — грубо, неразбираемо, със заканителни ръкомахания. Ала особената тишина на водния град сякаш поглъщаше кротко техните гласове, обезплътяваше ги и ги разсейваше над вълните. Тук, в пристанището, беше топло. Облъхван приятно от сухия горещ морски вятър, облегнат върху меките възглавници, пътникът затвори очи, за да се наслади напълно на тази колкото непривична, толкова и благата леност. „Пътуването ще бъде кратко — мислеше си той. — Защо не траеше вечно!“ Гондолата се люлееше леко и той чувстваше, че се изплъзва от гъмжилото и глъчката.