Кирил Апостолов
Смърт за смърт
От постоянното дръгнене в боровете четината му по гърба бе така плътно слепнала от смолата, че приличаше на излъскана стоманена ризница. Челото също бе защитено със здрава броня. Но за беда тоя път невидимият стършел не уцели ни гърба, ни челото, а простреля крехчината между лопатката и първото ребро. Навярно и за това той, старият глиган, патил и препатил, видял и преживял всичко, крето може да дойде до главата на един горски обитател, не чу познатото попукване, докато жилото си проправя, път през сухите иглести косми, нито почувства допира му до кожата. Тежестта влезе меко, почти безболезнено, сякаш мястото под лопатката бе изгнило.
С такава леснина той пробиваше изоставените от хората наесен изгнили тикви край водопоищата и долчините. Кората изпращяваше от силния му натиск и в следващия миг върхът на зурлата му се озоваваше сред охранените семки, най-голямото лакомство за всяка свиня. Така неусетно бързо хлътна в тялото му и проклетото парещо жило, там, на заоблената като яйце гола рътлина, само с една китка дървета в единия й край.
Когато всичко това бе станало и вече нищо не можеше да бъде върнато назад, глиганът изгруха късичко и с първото още движение потърси закрилата на букака вляво, сетне удари надясно и чак тогава подгони тъмнеещата отвъд големия дол гора. Под бора зиме нощта слиза по-рано, а негов съюзник сега можеше да бъде единствено тя.
Беше едър, личен глиган, с два огромни зъба, стърчащи заплашително встрани, с яки мускули и къси, но силни крака. Твърдият му трионест гръб се стрелкаше над заснеженото пространство като черна светкавица. Откъдето минеше, клоните на дърветата още дълго отърсваха след него заледените си грахулки, потропващи при падането подобно зърна на суграшица. Отначало препускаше леко и дълбокият сняг не му пречеше. После десният крак взе да го не слуша и трудно го измъкваше от преспите. Подир крака почна да тръпне цялата му дясна половина. Навали към дола. Още докато слизаше низ стръмното, видя вировете долу, синеещи сред ослепителната белота наоколо като късове лятно небе. Нагази в ручея. Водата беше леденостудена, ала колкото пиеше, повече го измъчваше жажда. Отвътре огънят продължаваше да го гори. Раната под плешката, топла и лепкава, кървеше непрекъснато, а от ноздрите му капеха едри бледорозови мехури, които бистрите бързоходни струи тутакси поглъщаха и размиваха.
Мина доста време, докато реши накъде да тръгне. Избра срещу течението на скокливия планински поток, този път му се стори по-лесен отколкото надолу или встрани. Уж искаше да не спира, а все току спираше. И щом спреше, тежките кожести клепачи мигом се спускаха и затваряха малките му сплескани очички, приличащи на цепки от двете страни на главата. По едно време отпреде му се изпречи ниско, шумливо водопадче. Струите падаха върху полегата, зеленясала по краищата скала и изпълваха въздуха със студени водни капки. Само пръсканицата му голяма, иначе нищо и никакъв водоскок, който в друг час и при други обстоятелства би превъзмогнал без особени трудности. Но сега за него това се бе превърнало в непреодолима преграда. Ето защо вместо нагоре, срещу течението, той кривна надясно. И тук, под надвисналата козирка на брега — една отдавнашна, може би от самото начало на зимата, пожълтяла пряспа — съзря оголеното коренище на сладка папрат. Вкусно и засищащо нещо, което не всеки път би ти дошло така наготово. Спря, вторачи блуждаещи очи в отстоящата на крачка от него съблазън, дори направи усилие да подкопае онова, що беше скрито под земята, най-сочната, най-крехката част. Но си остана единствено с усилието, втори път не опита… Как да е излезе от водата и тръгна право въз склона: нагоре отново му се видя по-лесно. Жилото, забито под лопатката, като че бе скъсило десния му крак и тъкмо заради това нанадолнището и вървенето напряко по склона го затрудняваше повече отколкото нанагорнището. Стръмнината свърши. Озова се на широка открита поляна, цялата залята от алената заря на залеза. Из потъмнелите му очи, скрити наполовина под дебелата суха кожа, надничаха пламъчетата на вътрешната огница. Кожестите клепачи отново натегнаха, но преди да се спуснат съвсем, той зърна наклонената от буря ела, под чийто мощен дънер чернееше къс суха безснежна земя. Пристъпи с последни сили и отпусна грамадното си туловище. От гърдите му се откърти облекчителна въздишка. Изпружи отмалелите си крака, които денем и нощем, чак до тая сутрин, го носеха безотказно по цялата планина, и тялото му се разтресе от силна болка. Там, където лежеше главата му, върху снега неочаквано разцъфна голям бледорозов мехур, а щом той се пукна, на негово място дойде друг, по-голям и по-розов.